Противно на очакванията, малко са хората, които не обичат тъжна музика. Д-р Robert Berezin споделя в статията си “Why We Love Sad Music”, че, парадоксално или не, минорната музика не ни депресира повече, а ни успокоява и ни кара да се чувстваме разбрани и по-малко сами. Shahram Heshmat стига дори по-далеч в психологическите обяснения и изяснява, че тъжната музика всъщност води до отделянето на пролактин, известен и като хормона на съчувствието. Оставяйки науката настрана, LOUD ви насочва към 10 тъжни шедьовъра, които задължително трябва да присъстват във вашата фонотека.
Beck – Sea Change (2002):
По някаква причина тъжният Beck ни е много по-любим от щастливия Beck, егоистично или не. “Sea Change” е вдъхновен от развода на музиканта след 15-годишен брак и продължава да бъде най-красивия запис в творчеството му. Доближаващ се повече до звученето на Nick Drake и Bob Dylan, осмият албум на Beck е пропит с чувства на самота и отчаяние.
Bjork – Vulnicura (2015):
Най-личният албум в дискографията на исландското чудо Bjork “Vulnicura” се разгръща като дневник, проследяващ драматична раздяла и периода след нея. С помощта на Arca певицата се отдава не само на ембиънт електрониките, дефинирали голяма част от късното ѝ творчество, но и онези спиращи дъха оркестрални аранжименти, които препращат към класиките “Homogenic” и “Vespertine”.
David Bowie – Blackstar (2016):
Всяка минута от последния албум на David Bowie преди смъртта му те кара да се чувстваш като премазан от танк. “Blackstar” е не просто експериментален шедьовър, смесващ арт рок с джаз, но и финалния завет от един от най-важните музикални артисти изобщо. Седемте парчета разкриват съкровените мисли на човек, който осъзнава своята смъртност, но е готов да срещне съдбата си с отворено съзнание.
Elliott Smith – Either / Or (1997):
Името на Elliott Smith е синоним на ‘тъга’. Затова всеки негов албум би могъл да влезе в този списък, но третото му издание е интересен мост между lo-fi мрака на предшествениците и по-развитите аранжименти на “XO” и “Figure 8”. Първите 11 парчета те давят в поетична болка, а финалната “Say Yes” е забавен и неочакван обрат с оптимистичното си послание.
Leonard Cohen – Songs of Love and Hate (1971):
Малко са албумите, носещи чувството за зимна меланхолия така както “Songs of Love and Hate”. Това не е единственото качество на третия легендарен проект на Leonard Cohen, обаче. Влизането му в обувките на Жана Д’Арк в едноименното парче е също безпрецедентно. Сравнен с първите му два записа, “Songs…” е значително по-пищен и впечатляващ и продължава да бъде един от най-ключовите му записи и до днес.
Mount Eerie – A Crow Looked at Me (2017):
Phil Elverum написва “A Crow Looked at Me” след смъртта на съпругата си през 2016 година, починала само четири месеца след раждането на единственото им дете. Фокусиран предимно върху траурния процес след загубата на любим човек, албумът е еклектичен и минималистичен и напомня за най-ранните му издания. Трудно е да оценяваш толкова лични произведения, но дори критиците бяха единодушни за въздействието на Mount Eerie.
Nick Cave and the Bad Seeds – Ghosteen (2019):
Двойният “Ghosteen” е последния албум от трилогията, започнала с “Push the Sky Away” и втория албум, посветен на покойния син на Nick Cave. Значително по-екзистенциален и езотеричен от останалите албуми на The Bad Seeds, ембиънт записът изоставя изцяло барабаните и търси смисъл в процеса на тъгуването и отчаянието.
Perfume Genius – Put Your Back N 2 It (2012):
Красивият “Put Your Back N 2 It” наподобява на сборник с депресиращи анекдоти, пречупени през оригиналната перспектива на куиър мъж, типична за Mike Hadreas. Смелите парчета засягат всевъзможни травми по чувствителен и трогателен начин и започват да се разгръщат по вълнуващ начин за първи път в кариерата на Perfume Genius.
Sufjan Stevens – Carrie & Lowell (2015):
Най-тихият и нежен албум в творчеството на Sufjan Stevens “Carrie & Lowell” е вдъхновен от живота и смъртта на майка му Carrie, която е страдала от депресия, шизофрения и зависимост и е изоставяла Sufjan и брат му многократно. Освен че звучи като подходящ саундтрак към романа на Douglas Stuart “Shuggie Bain”, албумът е елегантен триумф на безрезервната любов.
Sussane Sundfor – Music for People in Trouble (2017):
След издаването на епичния “Ten Love Songs”, норвежката кралица Susanne Sundfor решава да разголи още повече раните си и да изостави диско аранжиментите. Затова атмосферичния “Music for People in Trouble” до голяма степен е тоталния антипод – единственото общо е мрачното въздействие и спиращия дъха глас и композиторски талант на Sundfor.