Черна магия и кокаин: David Bowie на ръба на лудостта със “Station to Station”

8 вечни песни, които определят лятото

Музиката не е само запомнящи се мелодии, тя предизвиква...

8 видеоклипа, които дефинират Y2K space-age ерата 

Трудно ще откриете музикални видеоклипове от края на 90-те...

“Like a Prayer” на 35 години: Артистичният триумф на Madonna

През април 1989 е публикувано известното ревю на списание...

Историята на един хит: Diana Ross & The Supremes – Love Child

Музиката от ранните години на Motown Records рядко засяга...

Пет албума, които са елегантна “лебедова песен”

В бурния свят на музиката дори най-емблематичните изпълнители правят...

Share

Само четири години след като влиза в страниците на рок учебниците с интергалактическото си алтер его Ziggy Stardust, David Bowie изглежда изправен пред неизбежна катастрофа, подобно на извънземното Thomas Jerome Newton от филма “The Man Who Fell to Earth” (1975). Въпреки че не изглежда особено притеснително на снимачната площадка на лентата, режисирана от Nicolas Roeg в Ню Мексико, музикалната легенда преминава през духовната и психологическа криза, която ще доведе до един от най-добрите му албуми “Station to Station”. Преди да стигне до там, обаче, се случват редица случки, за които се носят легенди и до днес.

Докато албума на Bowie “Young Americans”, появил се една година по-рано, е пряко вдъхновен от соул музиката на Филаделфия, то “Station to Station” е обладан от духовете на “градът на ангелите”. Самият David разказва през NME:

“Всичко се случи в Лос Анджелис. Това прокълнато място заслужава да бъде заличено от Земята.”

Под “всичко” разбираме не само записите в студио Cherokee от септември до ноември 1975-та, но и самия начин на живот, довел Bowie до една от най-тежките кризи в живота му.

Водещият фактор в бедствието несъмнено е кокаиновата зависимост. Плашещите количества ‘бял прах’ са съпътствани от чудовищно безсъние, продължило дни наред. В един момент David просто заявил: “Мразя съня. Предпочитам през цялото време да съм буден и да не спирам да работя.” Чудатата диета, състояща се единствено от консумирането на чушки и мляко. В резултат на това, теглото на Bowie в един момент пада под 45 килограма. “Бяха опасни времена”, спомня си Bowie години по-късно. “Причинявах си толкова много неща, а бях заобиколен от изключително малко истински приятели.”

Вярно е, наркотиците са част от живота на редица рок звезди през 70-те години. Но нещата стават още по-интригуващи, когато намесим новото влечение на Bowie към египтологията, мистицизма, Кабала, черната магия и окултистките произведения на Алистър Кроули от края на 19-ти век. Източници разказват за случаи, в които музикантът е навлизал в халюциногенни състояния, в които си е представял един странен и нихилистичен свят, изправен пред апокалипсис и изпълнен с митологически същества, които съжителствали под знамето на зловещ тоталитаризъм. 

Легендите за странния период от живота на Bowie не спират тук – говори се за практикуване на вещерство в студиото, колекционирането на нацистки сувенири и екзорсистки ритуал, който е оставил следа на дъното на басейна му в наетата къща в Бел Еър, наподобяваща силуета на Сатаната. Разбира се, никой не може да потвърди кое е истина и кое – не, а рок иконата продължава да твърди след това, че не си спомня абсолютно нищо от този период.

Медиите пък пазят плашещи и объркващи изказвания на David от периода, от типа на “Великобритания се нуждае от фашистки лидер, за да просперира” и “Адолф Хитлер е една от първите рок звезди в света… и е също толкова талантлив колкото Джагър.”

Митовете настрана, “Station to Station” е запомнящ се албум, изследващ темата за моралния и културен упадък на човечеството. Особеното е, чe, за разлика от “Young Americans”, Bowie обръща поглед към себе си и вътрешния си свят, за да конфронтира вътрешния си разпад. Амбициозната 10-минутна заглавна песен, която открива записа е вдъхновена от експерименталната музикална сцена в Германия по онова време, предвождана от групи като Kraftwerk и Neu! Много критици и историци разглеждат музиката в “Station to Station” като преход между лесносмилаемия соул на “Young Americans” и студената експерименталност на Берлинската трилогия. 

И въпреки че Bowie ще заяви години по-късно, че албумът е дистанциран и бездушен, две от песните в него са такива силни излияния на емоции, почти болезнени в своята беззащитност. Става дума за “Word on a Wing”, която звучи като откровен зов за помощ и духовно спасение, и закриващата “Wild is the Wind” (кавър на американска класика от 50-те, която Bowie чува за първи път, изпълнена от Nina Simone).

През ноември 1975 година албумът е завършен, а Bowie се появява по телевизията през сателит за интервю с журналиста Russell Harty, където обявява новия си албум и предстоящото си турне. В ролята на новото си алтер его, известно като The Thin White Duke, David е въплъщение на злото, облечено с черно елече и официални панталони (известни като Oxford bags). 

Турнето към албума е изключително успешно и приключва с решението на Bowie да си тръгне от щатите и да се върне в Европа – първо в Швейцария, а после в Берлин. По време на интервю 1976 година музикантът споделя: “Нямам идея кой ще съм след една година – безумен пънкар, замечтано хипи или зловещ диктатор. Точно това ме държи далече от скуката.”