Човешкото страдание в музиката на Diamanda Galas

8 вечни песни, които определят лятото

Музиката не е само запомнящи се мелодии, тя предизвиква...

8 видеоклипа, които дефинират Y2K space-age ерата 

Трудно ще откриете музикални видеоклипове от края на 90-те...

“Like a Prayer” на 35 години: Артистичният триумф на Madonna

През април 1989 е публикувано известното ревю на списание...

Историята на един хит: Diana Ross & The Supremes – Love Child

Музиката от ранните години на Motown Records рядко засяга...

Пет албума, които са елегантна “лебедова песен”

В бурния свят на музиката дори най-емблематичните изпълнители правят...

Share

Годината е 1984. Diamanda Galas е на свиждане на партньора на приятел в болница в Ню Йорк. Както в много от другите болнични стаи, мъжът умира от СПИН. “Не знаех почти нищо за епидемията тогава. Просто виждах един човек с деформирано тяло от зъбци. Обърна се към мен и ме помоли да създам албум за това, което виждам с очите си. Аз му обещах и спазих обещанието си.”

Две години по-късно на бял свят се появява “The Divine Punishment”. Върху пулсиращи електроники, Galas крещи, мърмори и изплаква пасажи и псалми от Левит (третата книга от Библията). След него издава още два албума, отразяващи гнева ѝ от тишината, заобикаляща СПИН епидемията, отнела живота на брат ѝ през 1986 година. Кулминацията идва с пърформанса “Plague Mass”, който обобщава трилогията с финално мъчително изпълнение. 

Тогава вокалистката на Blondie Debbie Harry коментира публично: “Не мога да си представя как тази жена причинява всичко това на гласните си струни. Тя наистина има завидна мощ и техника!” 

От началото на 90-те досега музиката на Diamanda е повече дискутирана отколкото слушана. Това е разбираемо предвид авангардния ѝ характер, но важна част в това играе и лейбъла Mute Records, който бива погълнат от други гиганти на пазара. Затова и днес 66-годишната Galas обръща поглед назад и решава да преиздаде някои от знаковите си албуми. “Divine Punishment” ще пристигне на 10-ти юни, два месеца преди новия ѝ албум “Broken Gargoyles”, вдъхновен от историята за обезобразени немски войници, които биват изпратени в изгнанение след Първата световна война.

Във времената на масово неглижиране на епидемията Galas използва гласа си за да се бори с манталитета на моралистката хомофобска култура, използвайки консервативния библейски език на “врага”. Употребата на библейските текстове е провокация към всички онези, които вярват в това, че вируса ХИВ е наказание от Бог за содомитите. Певицата обяснява: “Музиката ми е послание от човека, болен от СПИН, който е осъден от обществото за извършването на престъпление срещу Бог. Той бива оприличен на Сатаната. Затова и решава да каже: “Ако не ми остава нищо друго на този свят, тогава бих се изплюл в лицето на Бог.” 

Diamanda допълва пламенната си музикална атака с активизъм на фронтовата линия, като се включва в акциите на организацията ACT UP, както и организира свои собствени демонстрации, като тази в катедралата Свети Патрик в Ню Йорк през 1989 година, където е арестувана. Най-големият скандал идва с вече споменатия пърформанс “Plague Mass”, който Galas изнася във Флоренция. За изпълнението певицата се съблича гола и бива залята с кръв. Записът бива официално издаден със същото име, а местните политици в Италия реагират гневно и забраняват на Galas да влиза в страната. Разбира се, гласът ѝ не остава заглушен и до днес – татуировката “we are all HIV-positive” се разчита върху кокалчетата на пръстите ѝ до днес.

Музиката на Diamanda Galas е зов за революция, не само заради активистките ѝ стремежи, но и заради неописуемите способности на гласа ѝ. Певицата, родена в Сан Диего, се задържа в онези екстремни пространства, които повечето други артисти избягват – между блус пеенето и звука на бавното задушаване, между страховитите крясъци и високите ноти от ария на Puccini.

Дори сред други авангардни вокалистки – Meredith Monk, Joan La Barbara, Cathay Berbarian – особената сила на гласа на Diamanda остава недостижима. Нейният гласов диапазон от три и половина октави е по-голям от този на Maria Callas, Renee Fleming и редица други оперни певици. Въпреки техническите характеристики, ключов остава начина, по който Galas сменя вокалните техники в своите албуми или лайв пърформанси; в един момент тя е евангелска хористка, гръцка фолклорна певица, обладан проповедник и странен инструмент, издаващ нечовешки звуци.

Тъй като малцина извън оперната сфера се доближават до виртуозността на Galas, нейните изпълнения имат пряка връзка с жанра. В първите години от кариерата ѝ критиците сравняват техниката и драматизма ѝ с немската експресионистка музикална драма: по-конкретно цикъла от песни на Arnol Schoenberg от 1912 г. “Pierrot Lunaire” и неговата сценична творба от 1909 г. “Erwartung”.

През годините, албум след албум, пърформанс след пърформанс, Diamanda продължава да крещи за всички онези, които са изгубили гласа си в лицето на физическа немощ, тоталитаризъм, психично заболяване, сексуално насилие или изгнание. Човекът, изолиран от обществото е основното вдъхновение зад нейното изкуство.