Седем години след излизането на American Utopia е трудно да си спомним как албумът беше възприет първоначално. Реакциите тогава бяха противоречиви – нещо напълно очаквано, когато говорим за солова кариера като тази на David Byrne, която рядко се вписва в представите за традиционен успех. От латино влияния и оперни експерименти до съвместни проекти със St. Vincent, Byrne никога не е търсил готова формула. Затова и албумите му трудно могат да надминат легендата на Talking Heads, макар че ясно показват артист с неизчерпаем стремеж да руши граници. Всъщност именно концертното турне към American Utopia превърна материала в истинско събитие – сценичен експеримент, който преосмисли какво може да бъде едно рок шоу. С помощта на новаторска технология, прецизно хореографирани движения и силно усещане за колективна енергия, David Byrne създаде спектакъл, посрещнат с бурен възторг по целия свят.
David Byrne навлиза в нов етап от своята кариера с Who Is the Sky? – албум, който ясно се отдалечава от фрагментирания подход на American Utopia. Докато предишният му проект стъпваше върху множество идеи, събрани от различни колаборатори, този път Byrne залага на по-фокусирана визия. Той работи в тясно партньорство с 12-членния бруклински оркестър Ghost Train Orchestra и продуцента Kid Harpoon, познат от работата си с Harry Styles. Седем години след последния си студиен албум Byrne отново доказва, че може да води диалог със съвременната поп култура, без да изневерява на своята ексцентричност.
Звученето на Who Is the Sky? на места напомня за елегантните ритми на Harry’s House, но зад тази повърхност албумът стъпва върху добре познатите театрални похвати, които David Byrne разви и усъвършенства с American Utopia. Ghost Train Orchestra оставят своя отпечатък – богатите им аранжименти и прецизното музициране придават допълнителна динамика на откриващите песни Everybody Laughs и When We Are Singing.
Who Is the Sky? е най-убедителен, когато David Byrne оставя настрана прекалената концептуалност и намира вдъхновение в дребни, на пръв поглед незначителни теми. My Apartment Is My Friend е ярък пример – песен, която превръща баналността на домашното пространство в почти химново преживяване. “Between the walls and windows, we’re connected, me and you” може да звучи наивно на хартия, но в контекста на албума е от онези редки строфи, които само Byrne може да превърне във въздействащи. По-слабо звучат моментите, когато той се връща към абсурдни разкази в духа на True Stories. I Met The Buddha At A Downtown Party се стреми към сатиричен коментар, но остава недоизпипано упражнение в ексцентричност. Идеята за Буда, който напуска бизнеса с просветлението в полза на лакомията, е забавна, но песента не е нито достатъчно оригинална, нито достатъчно остроумна, за да остави трайна следа.
Вокалното изпълнение на David Byrne е може би най-силното оръжие на Who Is the Sky?. В този албум гласът му звучи по-жив от всякога и носи неочаквана топлота. Don’t Be Like That е отличен пример – върху полиритмична интерпретация на ритъма на Bo Diddley, Byrne издига гласа си като нещо между мантра и възглас. What Is the Reason for It? пък показва впечатляващата му гъвкавост: от почти шепнещо пеене до разгръщащ се вик, той проследява целия спектър на емоцията. Кулминацията идва с тържествените тромпети и изненадващо гост участие на Hayley Williams, което придава още по-голяма сила на песента.
В последните си интервюта David Byrne описва Who Is the Sky? като албум, роден от „безразличие към общественото мнение“. На теория това твърдение звучи почти излишно – през цялата си кариера той е доказвал, че не създава музика според очакванията на индустрията. Именно тук обаче се крие любопитното противоречие: въпреки заявеното безразличие, албумът звучи като най-достъпната музика, която Byrne е правил от години.
