Florence + the Machine – Dance Fever

Griff – Vertigo

Метеоритният възход на Griff след като получи наградата BRITs...

Remi Wolf – Big Ideas

Какво представляват "големите идеи" в музиката? Според Remi Wolf...

Camila Cabello – C,XOXO

Коя е Camila Cabello? Звездата, която изгря от Fifth...

Kehlani – CRASH

R&B жанрът преминава през своеобразен ренесанс през последните години!...

John Grant – The Art of the Lie

Още през 2010 музиката на John Grant ни спечели...

Share

Със заглавие като “Dance Fever” и Jack Antonoff на продуцентския стол е лесно да предположим, че петият албум на Florence + the Machine навлиза в непознати територии. Изненадата идва с това, че Florence Welch всъщност е създала готически запис, който не е вдъхновен от желанието за покоряване на класациите с електронни хитове, а от средновековния феномен “хоромания” или “танцовата чума” (големи групи хора, избухващи в маниакални танци и неспособни да спрат, докато не умрат от изтощение).

До голяма степен в “Dance Fever” Florence разнищва концепцията за движещото се тяло. От една страна, тя засяга модерните разбирания за танци в хитовото денс парче “My Love” (което до голяма степен нарушава и чувството за хомогенност в албума), записано с помощта на Dave Bayley (Glass Animals). Титаничният сингъл със сигурност ще раздвижва подобаващо публиките на предстоящото турне на Florence + The Machine. В другият край на спектъра чуваме буквалната интерпретация на “танцовата чума” в парчето “Choreomania”. 

Трудно е да си говорим за завръщане към корените, въпреки по-пищния визуален облик на албума, вдъхновен от прерафаелитското изкуство. По-голямата част от записа звучи като логичното продължение на по-обрания “High as Hope”. Florence винаги е била добра в акустичните фолк парчета, но количеството им тук определено натежава в един момент. “Back in Town”, “Girls Against God”, “The Bomb” и “Morning Elvis” не успяват да изпъкнат достатъчно, наредени до баладите на Florence от предните четири албума.

По-бързите парчета в “Dance Fever” звучат силно вдъхновени от Fleetwood Mac и Bruce Springsteen. “Dream Girl Evil” би се вписала в най-добрите албуми на Stevie Nicks и компания с химновия си припев и ударния инструментал, а вокалният подход във “Free” напомня силно на почерка на ‘The Boss’. За съжаление, единствената препратка към често цитирания Nick Cave е в напрегнатата “Daffodil”, която завършва с разтърсващ нойз рок кулминация. 

Съвсем очаквано текстовете на Florence Welch са на страхотно ниво. Въпреки митичния образ на певицата, нейните строфи се коренят в реалността. В концептуалните лирики в “Dance Fever” тя засяга многократно темата за движението и чувството за общност, които ни липсваха толкова много по време на локдауна. Личните истории на червенокосата британка оживяват многократно по емоционално-наситен начин. Добър пример за това е откриващото “King”, в която тя описва борбата между личните и творческите си желания и амбиции – “we argue in the kitchen about whether to have children, about the world ending and the scale of my ambition”. Краткото “Heaven is Here” пък завършва със спиращото дъха признание “every song I wrote became an escape rope tied around my neck to pull me up to Heaven”.

“Dance Fever” изненадва най-вече с липсата си на изненади. Той е личен албум, който продължава тенденцията на Florence Welch да задълбава все повече в singer-songwriter амбициите си. Въпреки че певицата не надминава себе си този път, петият ѝ албум разкрива красивите си детайли след повече слушания и крие няколко интересни трика.

7/10

Слушайте в Spotify и Apple Music.