През април 1989 е публикувано известното ревю на списание Rolling Stone за четвъртия албум на Madonna “Like a Prayer. В него автора J.D. Considine твърди, че “поп музиката, дори в най-висшата си форма, може единствено да флиртува с рамките на истинското изкуство”. Думите му, макар и вероятно добронамерени, са абсурдни, тъй като намекват, че поп музиката винаги е на по-ниско стъпало в йерархията на музикалните форми. Това виждане е не само консервативно, но и остаряло. Поп музиката не е само търговска стока, а и платно за творческо изразяване и средство, чрез което артистите предизвикват силни емоции и отразяват времената.
От появата си на музикалната сцена през 1982 Madonna многократно се е сблъсквала с тесногръдите възгледи в индустрията. Въпреки отдадеността на милионите верни фенове, значителна част от критиците и слушателите упорито отказват да признаят звездата за сериозен артист. Но стига толкова внимание за скептиците – нека насочим вниманието си върху темата на статията – неоспоримите музикални достойнства на “Like a Prayer”.
За голяма част от феновете на Madonna “Like a Prayer” често се откроява като първото ѝ навлизане в по-сериозна територия, контрастираща с по-леките настроения в първите ѝ три албума “Madonna”, “Like a Virgin” и “True Blue”. Разбира се, оценката “сериозна” е субективна, затова по-правилно би било да кажем, че това е първия албум, в който Madonna си позволява да е толкова автобиографична. Събирайки отново екипа, с който тя записва “True Blue”, Madonna започва записите за албума през септември 1988. Интересното е, че тогава тя навършва 30 години – същата възраст, на която е била майка ѝ, когато трагично умира от рак на гърдата през 1963. През следващата година Madonna ще се разведе с Sean Penn, а навлизането ѝ в кино индустрията с филмите “Shanghai Surprise”(1986) и “Who’s That Girl” (1987) предизвиква остри критики.
Едва ли е изненадващо, че сблъсквайки се тези лични сътресения, тя се връща към противоречивите емоции, които поражда католическото ѝ възпитание. То вдъхновява заглавието на албума “Like a Prayer, както и емблематичната заглавна песен, чието видео разделя сериозно настроенията в Америка. Пред The New York Times тогава Madonna споделя: “Песента е моя сблъсък с мистерията и очарованието на католицизма. Моето отношение към религията се променя постоянно.” Когато страстите около противоречивото видео утихват, слушателите най-накрая насочат вниманието си към останалите десет песни от албума. Последвалите официални сингли от албума още повече подчертават стремежа към поп съвършенство. “Express Yourself” е феминистки химн, а “Cherish” е носталгична любовна песен, напомняща за по-ранните хитове на Madonna. Със своята по-топла атмосфера втората балансира за по-рефлективните емоции, които доминират в проекта. Най-прочувствените моменти в албума се откриват в интроспективните песни – “Promise to Try” разглежда последиците от смъртта на майка ѝ, а “Oh Father” разказва за обтегнатите отношения с баща ѝ. Мрачните тонове на “Till Death Do Us Part” допълват текста, който описва разпадането на брака ѝ с Sean Penn. Друг забележителен акцент е “Keep It Together”, която тържествено утвърждава борбеността на Madonna в лицето на всички предизвикателства. Не на последно място, пищната “Love Song” се откроява като забележителна колаборация с друг титан на популярната музика – Prince.
Поглеждайки три десетилетия и половина по-късно, “Like a Prayer” ясно се откроява като преходен момент в кариерата на Madonna. С настъпването на новото десетилетие поп кралицата се впуска в преследването на нова творческа свобода и започва да експериментира смело с нови музикални течения. Отказвайки се от партньорството с дългогодишните си продуценти Bray и Leonard, тя развива взаимоотношения с таланти от електронната сцена – Shep Pettibone, Nelle Hooper и William Orbit. Благодарение на тези и други сътрудничества Madonna продължава да преоткрива своята музикална идентичност и да разширява границите на поп музиката.