Macklemore и въпросът за културното присвояване в изкуството

Новата реалност на любовта в модерната музика

Забравете за грандиозните любовни признания и обещанията, прошепнати на...

Пет качествени албума от април, които може би сте пропуснали

Осъзнаваме, че безкрайния списък от нови издания може да...

5 обложки на албуми, които ни потапят под вода

Преди броени дни Billie Eilish обяви всички подробности за...

Завръщането на електроклаша

Годината е 2024 и носталгията, която дефинира тенденциите в...

Пет качествени албума от март, които може би сте пропуснали

Осъзнаваме, че безкрайния списък от нови издания може да...

Share

Преди десетилетие Macklemore и Ryan Lewis бяха неудържима сила. Албумът “The Heist” и познатия на всички хит “Thrift Shop” сблъскаха света на хип-хопа с хипстър културата и промениха играта завинаги. Зад кичозната презентация на Macklemore тогава се криеше сериозен рапър, който намери начин да превърне безмилостната си искреност в мощно оръжие.

Музикалните характеристики на Macklemore вероятно тогава са били познати на хората, слушали други т.нар. “conscious рапъри”, като Talib Kweli и Lupe Fiasco, които постигнаха мейнстрийм успех години по-рано. Но Macklemore успя да се докосне до няколко належащи и чувствителни теми. “Thrift Shop” беше смело изявление на хипстърския пост-обамов дух на времето, а “Same Love” адресира хомофобията три години преди Върховният съд да легализира гей браковете във всички щати.

Каквото и да правим, обаче, не можем да избягаме от “слона в стаята”. Macklemore e бял мъж в черен жанр. Отношението към белите рапъри винаги е било специфично и основано на негодуванието относно расовото фаворизиране на белите артисти в жанрове като рока и попа. Macklemore, заради прогресивните си виждания, реши директно да се разкае за успеха си. Още през 2005 година той е записал песен, озаглавена “White Privilege”, в която рапира “where’s my place in a music that’s been take by my race, culturally appropriated by the white face?”

Тези думи се оказват прозорлива артикулация на тревогите около расовите отношения в изкуството, дълго преди ‘cultural appropriation’ да се превърне в популярен термин.

Известен е и случаят, в който Macklemore отпразнува наградата Грами за най-добър рап албум през 2014 година, изпращайки извинително съобщение на Kendrick Lamar с думите: “Исках ти да спечелиш. Това трябваше да се случи. Чувствам се глупаво, че ме наградиха вместо теб. Щях да го кажа по време на речта ми, но не ми стигна времето. Все пак искам да го знаеш. Поздравления за музиката, която правиш. Уважавам те като артист и приятел.” 

… и след това изчезна от публичното пространство за голяма част от десетилетието…

Последвалите албуми “This Unruly Mess I’ve Made” и “Gemini” предизвикаха значително по-студени реакции от страна на критиците. Днес Macklemore се завръща с “Ben”. От продукцията на Ryan Lewis няма и следа (с изключение на парчето “Maniac”), а липсата на консистентност в звученето е тема за друг разговор. Текстовете адресират борбата със зависимостта, но избягват политически коментари.

Едно не може да се отрече. Въпреки ясното си самосъзнание за мястото на белия рапър в хип-хопа, Macklemore изглежда необременен от очакванията на хората. Днес когато е доста по-далече от мейнстрийм вълната, той е решил да фокусира вниманието си върху това да вдъхновява слушатели с подобни затруднения в живота си и да ги кара да се чувстват по-малко сами… което е ценно само по себе си.

Винаги съм смятал, че коментара на Drake за Грами фиаското през 2014 година е най-разумния прочит. Пред списание Rolling Stone той споделя: “Точно в този момент Macklemore направи музика, която успя да достигне до сърцата на повече хора от моята и тази на Hov, Kanye и Kendrick. Дали хората ще кажат, че победата му е на расова основа? Дали ще кажат, че е базирана на таланта му? Няма никакво значение на този етап. Понякога се случват такива неща.”