14 години – толкова дълго трая тишината след последния студиен албум на Patrick Wolf. Lupercalia, издаден през 2011 година, бе приет като възможния му билет към по-широката публика. Но вместо да затвърди успеха си, британецът изчезна от светлината на прожекторите, повлечен от лични бури. През следващите години той премина през тежки зависимости, финансов колапс и загуба на контрол върху посоката на живота си. Освен това, по време на кратка почивка във Венеция стана жертва на сериозен инцидент, а през 2018 година преживя най-дълбоката си лична загуба – смъртта на майка му след тежко боледуване.
Предвид обстоятелствата, очаквахме новият му албум да бъде тежък и труден за слушане. И все пак Crying The Neck изненадва със своята жизненост. Макар и верен на своето звучане, Patrick Wolf не повтаря миналото. Смесицата от бароков поп, фолк и електроника остава негова запазена марка, но този път е поднесена още по-елегантно. Може би точно сега, през 2025 година, сцената е най-подходяща за това завръщане. В епохата, в която жанровите граници са по-размити от всякога и в която куиър артисти заемат все по-централно място на музикалната сцена, Patrick вече не изглежда като тотален аутсайдер.
По същество Crying the Neck е албум на катарзиса. Няколко от песните са директно посветени на смъртта на майка му, а музиката е пропита с атмосферата и мистичността на Източен Кент – родното място на Patrick Wolf. Заглавието на албума, вдъхновено от древна ритуална песен за жътвата, подсказва за дълбоката символика и театралност, която дефинира този проект. Вземете за пример откриващото парче Reculver – кръстено на изчезващо крайбрежно село в Кент, то носи усещането за призрачно ехо от миналото. Композицията започва като тиха пиано балада, изпълнена с меланхолия. Постепенно към нея се включват барабани, китари и симфонични партии, докато не кулминира в истинска музикална вихрушка. Dies Irae, една от най-интимните композиции в албума, е изградена като въображаем диалог между майка и син в последните ѝ дни. Вместо да потъне в траур, обаче, песента се извисява, благодарение на тържествен аранжимент.
Чувството за композиторски размах се усеща и в другите композиции от албума. Limbo е особено впечатляваща – дует с американската певица Zola Jesus, подходящ за дълги пътувания по залез. Jupiter, от своя страна, започва с трип-хоп пулс, който бавно прераства в емоционална изповед за борбата със себе си. Въпреки емоционалния интензитет на албума, Patrick Wolf умее да балансира. В The Curfew Bell той залага на минималистичен аранжимент и демонстрира колко силна може да бъде простотата. Сходно е въздействието и на Hymn Of The Haar, където води неговия изразителен баритон, а симфоничният аранжимент го допълва деликатно.
Patrick Wolf e артист, който никога не е правил компромис със себе си, независимо от цената. Само броени седмици преди да навърши 42, той звучи по-силен и по-уверен от всякога. С Crying The Neck музикантът продължава да следва своя път със същата страст, която винаги го е отличавала. И може би сега, повече от всякога, светът е готов да го последва.
