Поставянето на музикални артисти в определени рамки често вдъхновява някои от най-добрите им произведения. Bob Dylan се бунтува срещу идентифицирането му като фолк изпълнител с “Like a Rolling Stone”. Janet Jackson се опитва да избяга от сянката на семейството си с “Control”. Mariah Carey решава да сблъска поп музиката с хип-хопа в ремикса на “Fantasy” с участието на Puffy и ODB.
Panic at the Disco издават “Pretty. Odd.” през 2008 година и се противопоставят на представите на целия музикален свят, че са emo банда. Обръщайки гръб на очакванията, албумът удря последната камбана на цял музикален тренд. Мейнстрийм популярността на emo жанра достига своя пик през 2006 година, а само две години по-късно се е превърнал в смущаваща концепция.
Бившият басист на Panic – Jon Walker разказва: “Искахме да покажем с музиката си, че сме щастливи. Животът ни се промени след успеха на дебюта, който беше силно вдъхновен от emo вълната. Искахме това да бъде отразено и в звученето на музиката.”
“Pretty. Odd.” е смел завой след “A Fever You Can’t Sweat Out” (2005). Първата половина на дебюта е типичен поп-пънк с електронни елементи, който утвърждава идеята, че Panic са евтино копие на Fall Out Boy. В сравнение с него “Pretty. Odd” е значително по-амбициозен и оркестриран, а продукцията напомня на най-добрите моменти на The Beatles, The Beach Boys, The Kinks и ELO.
В книгата си “From the Basement: A History of Emo Music and How It Changed Society” Taylor Markarian ясно отличава Panic, Fall Out Boy и My Chemical Romance (известни като “emo троицата”) като “значително по-алтернативно и инди звучащи” от emo бандите преди тях. Впоследствие и трите групи се бунтуват срещу традицията на жанра, а Brandon Urie и Ryan Ross често критикуват други emo групи и заявяват, че жанра е “ограничаващ”. Една от основните идеи на “Pretty. Odd.” е да докаже точно това.
Веднага след излизането на албума Panic at the Disco споделят пред BBC Radio 1: “Основната ни цел с този запис е да отворим очите на хората и да им покажем, че сме истински музиканти, а не последователи на някакви тенденции.” “Pretty. Odd.” не страда от експерименталното си начало – напротив, с 60-тарското си поп и психеделично звучене той се приближава повече до смел албум на музиканти с поне 20-годишна история, а не “онази emo банда”, която тъкмо излиза от пубертета.
Вторият албум на Brandon Urie и компания поставя основата на всичко останало, което следва с него. В стремежа си да не звучат като Fall Out Boy, групата се обръща към The Beatles и Queen за вдъхновение, а грандиозната атмосфера и смелия композиторски размах продължават да следват Urie и до днес. Освен към героите на 60-те и 70-те години музиката в “Pretty. Odd.” е реверанс към композитори като Danny Elfman и Bernard Herrmann. Въпреки че Panic at the Disco се гордеят с финалния резултат, лейбъла и мениджмънта на групата са объркани, защото са очаквали нещо тотално различно. За щастие, прогнозите им, че ще се окажат еднодневки, не се сбъдват.
Panic не са единствената банда от това течение, която поема творчески рискове. My Chemical Romance избухват с концептуалния “The Black Parade”, а The Killers записват Sprinsteen-ския “Sam’s Town”. Обръщайки поглед назад, прави впечатление стремежът на emo групите от тази ера да издават помпозни олд-скуул рок албуми. Сякаш са се състезавали да бъдат възможно най-претенциозни. “Pretty. Odd.” несъмнено е част от това, но се отличава с приказната и дружелюбната си атмосфера.
Басистът на Panic at the Disco по онова време Jon Walker твърди, че албумът звучи също толкова добре 12 години по-късно. “Днес всички може да го слушате, без да мислите за това какъв голям завой след дебюта ни е. Тогава всички бяха свикнали със старото ни звучене и затова изведнъж им звучахме като различна група. Всички аранжименти и песни бяха толкова неочаквани.”
Бохемското празненство не продължава дълго. Критиците тогава се питат накъде ще поемат Panic след албум като “Pretty. Odd.” Неочакваният отговор е: “Всеки от тях ще поеме в различна посока.” През 2009 година групата се разделя на две половини, заради творчески различия. Jon Walker и Ryan Ross искат да продължат да творят музика с ретро звучене, а Brandon Urie започва да се интересува от по-модерна музика. Ross и Walker напускат, а удивителния знак се връща в името. Spencer Smith остава с Urie за още два албума, преди да остави фронтмена сам.
Освен края на групата, “Pretty. Odd.” се оказва и краят на цяла ера от emo вълната. Както NME пишат по онова време: “Кой би предположил, че войната за Emo титлата ще бъде спечелена от “Sgt. Pepper”?” Fall Out Boy, Panic! at the Disco и Paramore надрастват emo категорията и се превръщат в отлични фестивални хедлайнъри.