В разгара на лятото, докато музикалната индустрия очаква следващия голям пробив, Reneé Rapp уверено се утвърждава като едно от най-обсъжданите нови имена в попа. Представяна като “лошото момиче” на жанра, тя бързо се превърна в символ на новото поколение самоуверени жени, които не се извиняват за това което са. Но отвъд маркетинговия образ, скандалната ѝ репутация изглежда донякъде преeкспонирана. Най-спорният ѝ момент досега е ироничен коментар за милениалите, който предизвика по-скоро закачки, отколкото възмущение. В сравнение с крайностите на поп иконите от миналото, Reneé е по-скоро остроумна, отколкото провокативна.
Дори шумът около “Rapp summer” да е значително преувеличен, остава логичният въпрос: какво всъщност отличава 25-годишната певица от Северна Каролина сред множеството млади артисти, надяващи се да запълнят временното отсъствие на имена като Taylor Swift и Harry Styles? Албумът BITE ME не дава категоричен отговор.
Албумът носи заряд, но не винаги и съдържание, което да задържи вниманието. Песните се колебаят между вдъхновени моменти и лесно забравими парчета, които звучат като пълнеж. Това е особено разочароващо, тъй като началото е обещаващо – пънк-поп химнът Leave Me Alone открива албума с енергия и самоирония. В него Reneé засяга актьорското си минало и неочакваното си напускане на сериала The Sex Lives of College Girls. По-нататък тя демонстрира стилова гъвкавост – Mad напомня за мрачната чувствителност на Olivia Rodrigo, а истинското емоционално ядро на албума идва със Sometimes – сурова и искрена балада, която подчертава както силния ѝ глас, така и умението ѝ да създава въздействаща музика.
Въпреки амбицията си да бъде дръзко изявление, BITE ME рядко надскача стилистиката на своите вдъхновения. Най-явният пример е Shy – парче толкова близко до Steve McQueen на Sheryl Crow, че на моменти звучи като кавър. От сапфичния заряд до мажоретните елементи в продукцията, песента по-скоро имитира, отколкото преосмисля. По-нататък албумът започва да губи посока. Крещящата At Least I’m Hot напомня на демо отхвърлено от Carly Rae Jepsen, но без нейния усет към поп детайла. А I Think I Like You Better When You’re Gone звучи като опит за Beyoncé, направен от някой, който не разбира защо тя е икона.
BITE ME се движи без ясна концепция, последователност или наратив, който да го обединява. Въпреки очевидния талант на Reneé Rapp, албумът звучи като резултат от вътрешна борба – между стремежа да се открои и желанието да се хареса на всички. Това е типичната съдба на “втория албум” – онзи преломен момент, в който артистите опитват да пренапишат образа си и да докажат, че са способни на повече от обещаващ дебют. В случая BITE ME иска да бъде точно това, но често му липсва вдъхновение.
