Lana Del Rey – Did you know that there’s a tunnel…

ZAYN – ROOM UNDER THE STAIRS

Кънтри и фолк едва ли са първите жанрове, които...

Billie Eilish – HIT ME HARD AND SOFT

Последните месеци са особено вълнуващи за любителите на поп...

Sia – Reasonable Woman

Кариерата на Sia започна преди повече от две десетилетия...

WILLOW – empathogen

WILLOW не е от артистите, които се вписват лесно...

Dua Lipa – Radical Optimism

Албумът на Dua Lipa от 2020 г. "Future Nostalgia"...

Share

Още не е минала една седмица от излизането на деветия студиен албум на Lana Del Rey “Did you know that there’s a tunnel under Ocean Blvd”  и интернет пространството вече е изпълнено с редица съпоставки между новото издание и записът ѝ от 2019 година “Norman Fucking Rockwell!”. Изглежда всеки нов албум, който певицата ще издаде е обречен на това. И няма нищо изненадващо в това. “Norman…” е ключов момент от творчеството на Lana, който не беше само нужния ‘restart’ бутон за онова време, но и отприщи един по-свободен и експериментаторски подход на музициране.

За разлика от двата си предшественика “Chemtrails Over the Country Club” и “Blue Banisters”, които бяха маркирани от мъгливите емоции на пандемията, “Did you know…” звучи значително по-амбициозно и мащабно и успява да се докосне до нови лирически територии. Още от откриващата “The Grants” става ясно, че темите на дневен ред този път са кръвната линия и скръбта. Музикалният пейзаж е нарисуван от грациозни пиано аранжименти, страхотни вокални решения и неочаквани стилистични завои. 

A&W” (съкращение на “American whore”, избягващо умело цензурата) впечатлява с красиво начало и разгръщане в психеделична трап посока, която едва ли някой е успял да предвиди на първо слушане. “Kintsugi” и “Fingertips” звучат като импровизации, в които Lana Del Rey най-накрая вдига завесата изцяло и разкрива драматичните детайли от живота си, за да се освободи завинаги. Парчетата са далеч от мейнстрийм материал, но хипнотизират с Leonard Cohen-ска поетичност и сурова емоция. Трудно ще откриете по-уязвими и сурови изстрели от страна на звездата. На фона на споменатите парчета “Paris, Texas” контрастира като праволинейна балада, но Erik Satie-ският пиано аранжимент и мистериозната атмосфера успяват да я превърнат в едно от най-силните парчета в албума. “Peppers” е странен колаж от трап и сърф рок, който променя посоката на албума точно преди края му, а “Margaret” е красива романтична балада, в която Lana възпява любовта на продуцента Jack Antonoff и партньорката му Margaret Qualley. Парчето съвсем спокойно би се вписало и в някой от последните албуми на Taylor Swift – другия постоянен колаборатор на Jack.

Това ни отвежда и до друга интересна тема – паралелите в кариерата на Lana Del Rey и Taylor Swift, като двете водещи музи на Jack Antonoff. Дори преди да обединят сили за дуета “Snow On the Beach”, част от последния албум на Swift “Midnights”, двете талантливи певици преминават успоредно през големи артистични трансформации. Unpopular opinion: “Norman Fucking Rockwell!” и “folklore”/”evermore” се отличават със спецификите си, но съществуват в една и съща вселена, освободена от рамките на миналото и отворена към откриването на нови пътища.

Да се върнем на темата за “Did you know…” – впечатляващо е как въпреки всички мрачни мисли, които Lana споделя, в много от парчетата се промъква и красива надежда. “Let The Light In” е директен лирически отговор на “Kintsugi” и стиховете “I don’t trust myself with my heart but I’ve had to let it break a little more ‘cause that’s what they say it’s for, that’s how the light gets in”. По същия начин романтичната “Margaret” придава ново значение на фразата “when you know, you know”, която вече е използвана по далеч по-меланхоличен начин в “Paris, Texas”.

Разбира се, с творческата свобода върви и риска да допуснеш някои грешки. Такива в албума не липсват. Двете интерлюдии продължават твърде дълго и убиват динамиката в първата половина на албума. “Judah Smith Interlude” е особено фрустриращ момент – телефонен запис на църковна проповед, който продължава цели пет минути. Решението на Lana да включи този момент в албума е противоречиво, предвид лошата репутация на записания пастор. Judah Smith е известен с изказванията си срещу хомосексуалността и абортите в миналото. Думите му в интерлюдията за Бог залагат на абсурдизъм, който предизвиква саркастичен смях от страна на Lana в определени моменти. Вероятно смисъла са финалните думи на Judah: “I used to think my preaching was mostly about you, I’ve discovered my preaching is mostly about me” – мисъл, в която Del Rey вероятно се припознава. И все пак повечето слушатели винаги ще натиска бутона ‘skip’.

Един от ключовите изводи, които можем да си вземем от “Did you know…” е, че съвършенството не е изискване за включването в канона на Lana Del Rey. Самата заглавна песен от албума възхвалява специфичен момент от песента “Don’t Forget Me” на Harry Nilsson от 1974 година. Лана спомена, че в една определена секунда на песента (2:05), “гласът на Harry се пречупва под суровата емоция и отваря портал към нещо специално”. Тази референция е индикатор за начина на мислене на Lana и нейните чувства към несъвършенството. Вероятно това помага и да си обясним някои от ексцесиите и експериментите в “Did you know…”, които благородно преследват достигането на въпросния “портал”, но успяват само понякога.

8.5/10

Слушайте в Spotify и Apple Music.