Прея се завръща с LAVA – личен проект, роден след период на сериозна вътрешна промяна. Пред LOUD певицата разказва какво промени посоката ѝ и какво означава да следваш собствените си правила в българската музика.
Лавата едновременно разрушава и създава нов живот. Какво трябваше да изгори, за да се роди този албум?
През последните няколко години животът ми премина през много промени. Най-важната беше, че започнах терапия. Тя отключи процеси, които бяха останали застинали още от детството ми. Това пътуване, заедно с откриването на книгата The Artist’s Way на Julia Cameron (наръчник за отключване на творческия потенциал чрез духовни практики, с практически инструменти за преодоляване на творческите блокажи – бел.ред.), ми помогна да се свържа със себе си по-дълбоко – както като човек, така и като артист. А какво изгорих? Поне отчасти – нуждата непрекъснато да угаждам на другите. Това рядко е полезно, а за един артист може да бъде направо опустошително.
Често казваш, че с LAVA най-после си открила собствения си артистичен език. Как разбра, че това е твоят глас?
На първо място, този албум звучи изцяло като мен и като никой друг. Преди не го осъзнавах, но сама си налагах определена цензура, докато творях. Просто не си позволявах да бъда достатъчно смела. Това личи дори в избора на език. В LAVA си позволих да пиша двуезично, въпреки че около подобни песни все още има известна стигма и знам, че те понякога са по-трудни за възприемане от публиката. За мен обаче това е най-естественият начин на изразяване. Аз и повечето хора около мен мислим и говорим едновременно на български и английски, затова този подход ми се струва напълно автентичен.
Коя е твоята любима песен от LAVA?
Всички са ми любими. Това беше и идеята зад албума – да няма пълнежи, а всяка песен да може да стои напълно самостоятелно. Иска ми се любимата песен да не е една и съща завинаги, а да зависи от настроението и от момента, в който се намираш. Реакциите на хората сякаш потвърждават точно това. Започват да ми казват коя песен им е любима, а след малко вече са изброили още три-четири. Това страшно много ми харесва.
Еделвайс звучи като една от най-личните песни, които си издавала. Имаше ли нещо в нея, което те беше страх да кажеш на глас?
Дълго ме беше страх да призная, че е имало моменти, в които съм се чувствала слаба, самотна и неразбрана. Не толкова пред другите, колкото пред самата себе си. Свикнала съм да се възприемам като силен и устойчив човек и често не си позволявам да покажа уязвимост. По време на сесията до мен беше моята приятелка Мила Роберт. Именно тя ме насърчи да се отпусна, да бъда честна със себе си и просто да кажа всичко, което чувствах.
Насаме е едно от най-интересните заглавия в албума. Какво се случва с теб, когато останеш достатъчно дълго сама със себе си?
Много често съзнателно оставам насаме със себе си. В живота ми постоянно се случват най-различни неща и имам нужда от време, за да ги осмисля, да си направя изводите и да планирам следващите си стъпки. Иначе лесно влизам в режим на инерция, в който обстоятелствата започват да ме водят, вместо аз да ги направлявам. Предпочитам да се нося по течението, но по свой начин и със съзнателен избор.
Писала си за някои от най-успешните изпълнители в България. Какво научи за себе си, докато помага на други артисти да намерят своя глас?
Много обичам да пиша за други артисти. В това има още по-голямо усещане за свобода. Позволява на креативността ми да се разгръща все повече. Този процес ми помага да затвърдя нещо, което винаги съм знаела за себе си – че съм силно емпатична. Наистина успявам да разбера различни хора в дълбочина. Имам чувството, че мога да пиша с почти всеки и бързо да усетя неговия свят. Разбира се, с някои хора химията е моментална и процесът става напълно естествен. Но досега не съм имала сесия с артист, от която да не успеем да извадим нещо искрено и хубаво.
Имало ли е песен, написана за друг изпълнител, за която след това си помисли: „Тази трябваше да остане за мен“?
Не. Никога не съм вземала песен, написана за мен, и да съм я давала на друг артист. Когато пиша за някого, мисля изцяло за него. Разбира се, най-добре се получава, когато сме в една стая и създаваме заедно, но дори и от разстояние се опитвам да усетя неговия свят. Той е музата и носи посоката на песента. За мен добрият автор трябва да умее да излиза от собственото си его. Не гледам през моята призма, а се опитвам да видя света през очите на артиста. Разбира се, винаги остава частица от мен, но ако процесът е бил успешен, песента носи много повече неговата идентичност, отколкото моята.
Ти си едновременно артист и автор на песни, който вижда индустрията отвътре. Кой е най-големият мит за музикалния бизнес, в който хората все още вярват?
Хм, сигурно са много. Най-често хората се изненадват колко разнообразна работа вършим. Това, което се вижда накрая, е само малка част от целия процес. Зад един завършен проект стоят много часове работа, организация и решения, които остават невидими за публиката. Освен това не всичко е толкова бляскаво, колкото изглежда отвън. Музикалната индустрия в България до голяма степен е DIY и артистите често поемат много повече роли, отколкото хората си представят.
Ако след 20 години някой отвори LAVA като времева капсула, какво искаш да научи за жената, която е създала този албум?
Оставям тази капсула отворена за интерпретация. Именно това е хубавото на музиката – всеки я преживява по свой начин.
