Rumours (1977):

Rumours е прозорец към сърцето на една група, разпадаща се отвътре, но създаваща музика с почти свръхестествена цялостност. Издаден през 1977 година, този албум е резултат от период, в който всички петима членове на Fleetwood Mac преживяват лични и романтични сътресения – раздяли, изневери, напрежение и отчуждение. Това, което прави Rumours толкова въздействащ, е балансът между дълбоко личното и универсалното. Историите, които членовете на групата разказват чрез песните си, може да са техни, но емоциите – ревност, разочарование, надежда, обич – говорят на всеки. В Go Your Own Way и Dreams Lindsey Buckingham и Stevie Nicks превръщат края на връзката си в музикален диалог. Christine McVie пък е гласът на утрото след бурята. Нейната Don’t Stop звучи като вяра, че животът продължава, колкото и да боли. Най-удивителното в Rumours е не само, че се ражда въпреки разрухата, а че именно тя го прави толкова силен. 

Then Play On (1969):

Then Play On е първият от редицата повратни моменти в бурната история на Fleetwood Mac. През 1969 година бандата все още е дълбоко вкоренена в британския блус, но вече усеща пулса на промяната. Then Play On е резултатът от това напрежение: най-експерименталният запис в ранната им дискография, наситен с фолк нюанси, импровизаторска смелост и хаотична енергия. Централна фигура в този период е Peter Green – китарист, вокалист и сърцето на групата. Това е неговата последна пълноценна творческа изява като лидер на Fleetwood Mac и тя блести с разтърсваща искреност. Независимо от нарастващата му психическа нестабилност и влиянието на LSD, което постепенно подкопава здравето му, Peter излива цялата си душа в албума.

Fleetwood Mac (1975):

С присъединяването на Lindsey Buckingham и Stevie Nicks в началото на 1975 година, Fleetwood Mac предприемат най-трансформиращата крачка в цялата си кариера. Вече белязана от честите рокади и стилови експерименти, групата намира ново ядро, което ще я изстреля към световната слава. Макар че Christine McVie и Bob Welch вече бяха започнали да отвеждат Fleetwood Mac към по-мелодично радио звучене, именно едноименният албум Fleetwood Mac бележи окончателното творческо преоткриване на групата. Композициите на Christine улавят духа на времето с усещане за интимност и ефирна лекота, но истинската промяна идва с енергията на новодошлите. 

Tusk (1979):

Издаден само две години след колосалния успех на Rumours, Tusk се възприема от мнозина като комерсиално разочарование, въпреки че продава над четири милиона копия по света. На фона на лични драми, изобилие от пари и нестихващи вътрешни напрежения, Tusk се превръща в артистичен акт на бягство от очакванията. Lindsey Buckingham, впечатлен от пънк вълната, води процеса с маниакална решителност. Записва демота в банята на дома си, наслагва шлифовани китари със сурови ритми и отдалечава групата от класическия й поп рок звук към нещо по-сурово. В същото време, Stevie Nicks и Christine McVie внасят баланс с песни, които носят женствена мистичност и мелодичност, каквито само те могат да създадат. 

Tango In the Night (1987):

Когато Tango in the Night вижда бял свят, Fleetwood Mac са всичко друго, но не и сплотена група. Класическият им състав се намира на ръба на пълно разпадане. Вътрешните напрежения, изтощението от годините на успехи и личните драми са ескалирали до степен, в която комуникацията между членовете е сведена до минимум. И въпреки това, Tango in the Night се ражда като един от най-емоционално въздействащите албуми в дискографията на групата. Проектът първоначално започва като солов албум на Lindsey Buckingham, а с времето останалите членове се включват, превръщайки го в последното студийно усилие на най-емблематичната формация на Fleetwood Mac преди Lindsey да напусне групата. 

Mystery to Me (1973):

Преди Fleetwood Mac да покорят света с Rumours, те бяха група, разкъсвана между миналото на блуса и бъдещето на поп-рока. Mystery to Me документира този особен междинен етап. В центъра на процеса стои Bob Welch – китарист и автор на песни, често пренебрегван в историята на групата. Записан в английската провинция с мобилното студио на The Rolling Stones, Mystery to Me звучи като сън, хванат между две реалности. Но зад изкуството започват да се трупат облаци – Bob Weston, вторият китарист, е уволнен след афера с Jenny, съпругата на Mick Fleetwood. Това е първият от многото емоционални трусове, които ще бележат съдбата на Fleetwood Mac и ще станат част от тяхната митология.

Heroes Are Hard to Find (1974):

Heroes Are Hard to Find бележи края на един от най-слабо осветените периоди в историята на Fleetwood Mac – ерата на Bob Welch. Между бурните лични драми и креативното изтощение, тук Fleetwood Mac се намират в търсене на нова идентичност, с лице към бъдещето, но все още в плен на миналото. Bob, който към този момент се е утвърдил като творческия двигател на групата, предлага едни от най-интроспективните композиции в кариерата си. Албумът има неравности и моменти, в които посоката се губи, но именно в това се крие неговото обаяние. Той разкрива група на прага на трансформация, с поглед към хоризонта и сърце, все още потънало в сенки.

Mr. Wonderful (1968):

Издаден само няколко месеца след първия албум, без американско разпространение, Mr. Wonderful показва група, която все още търси гласа си. Добавянето на духов секстет и пианистката Christine Perfect (по-късно Christine McVie) подсказва опит за разширяване на звученето и приближаване до по-автентичен саунд, вдъхновен от чикагския блус. И все пак, резултатът често е компромисен. Jeremy Spencer доминира със слайд китара, но неговото откровено копиране на стила на Elmore James се усеща по-скоро като пародия, отколкото като почит. Гласът на Peter Green, който придаваше на дебюта емоционална дълбочина, тук е по-резервиран и не толкова централен.

Time (1995):

С напускането на Lindsey Buckingham и оттеглянето на Stevie Nicks след дългогодишни лични и професионални търкания, групата влиза в следващата си фаза, лишена от ясен творчески център. Звукът на Time е неубедителен и колебаещ се между банален adult contemporary и кънтри-рок, който сякаш търси нова идентичност, но не я намира. Почти нищо в албума не напомня на емблематичните Fleetwood Mac. Съставът носи усещане за временна мярка – Dave Mason (Traffic), Billy Burnette и Bekka Bramlett се присъединяват с богат музикален бекграунд, но не успяват да изградят убедителна синергия. Вокалните качества на Bekka са неоспорими, а Christine McVie допринася с няколко стабилни композиции, но нищо не успява да компенсира липсата на визия.