Шестият албум на Jessie Ware, Superbloom, е чист ретро-фетишизъм, който ни връща директно в златната ера на диското от края на 70-те. Вместо да разширява границите на формата, певицата просто повтаря формулата на What’s Your Pleasure? и That! Feels Good! Пътят от приглушените дни на Devotion (2012) е окончателно извървян – днес Jessie е абсолютна поп дива, която задава темпото. Тя умело канализира непринудената енергия от подкаста си в сценично присъствие, което е толкова уверено, че дори най-очевидните носталгични клишета звучат като нейна собствена територия.
Jessie Ware позиционира Superbloom като съзнателно отклонение от шаблона за „поп звезда“, избирайки внимателно изградена визия и игра със стила. Между редовете обаче прозира опасението ѝ от това да не изпадне в рутина след три последователни албума в диско територията. Jessie държи да постави ясна граница между себе си и легенди като Madonna или Kylie Minogue, настоявайки, че при нея авторството стои над чистата имитация. Тази защита на собствения почерк е най-забележима в заглавното парче, където тя се опитва да съчетае класическите жанрови тропи със своята модерна идентичност. Пресметнат ход, с който Jessie не позволява на диско продукцията ѝ да се размие в носталгични референции.
Разликата между Superbloom и предходните What’s Your Pleasure? и That! Feels Good! не е случайна. Ако предишните ѝ усилия бяха съвременни поп записи, които игриво намигваха към седемдесетте, Superbloom избира директния път към извора. С убеждението, че диското е немислимо без обещанието за секс, тя оставя амбициите за радио хит на заден план в търсене на нещо по-първично. Въпросът обаче остава: дали това „по-чисто“ диско носи някакво реално ново преживяване, или е просто поредната стилна, но предвидима реплика на отдавна изживяното?
Jessie Ware окончателно е заменила някогашната си лирична сдържаност с напористия еротизъм на диско канона. Този вокален косплей обаче служи по-скоро като стилистичен маркер, отколкото като опит за интимност. В парчета като Sauna и Ride тя залага на колекция от доста клиширани архетипи, които те карат да се питаш къде точно свършва ролята и къде започва истинският човек. Заключвайки писането си в тези утвърдени тропи, тя сменя загадъчността си с отчетлив camp наратив. Тенденцията продължава в Mr. Valentine, където фънк-реверансите към Prince и ехото от Irene Cara звучат по-скоро като упражнение по стил, кулминирайки в засилената мелодрама на Don’t You Know Who I Am?, която напомня на легендарното I Will Survive на Gloria Gaynor.
Superbloom е чиста проба пътуване във времето. Jessie Ware успешно изолира слушателя от реалността на 2026-а в един доста приятен звуков балон. И все пак тази ретро фантазия изглежда повече като бягство в комфорта на носталгията, отколкото като еволюция на жанра.
