By Най-разочароващото в този албум е колко по-силна е идеята му от самото изпълнение. Млада източноевропейка, която се опитва да намери мястото си в Лос Анджелис и хранителната верига на западния поп, е чудесна отправна точка за куп интересни теми – културен сблъсък, фабрикувана знаменитост, глад за статус и онова вечно катерене към А-листата. Повечето от тези идеи така и не стигат далеч, преди албумът да се прибере обратно в удобната зона на продаваемите поп текстове. KGB е рядък момент, в който ADÉLA показва зъби, и точно затова останалите текстове звучат още по-безопасно.
Музиката също не успява да спаси положението. За човек, който се представя като „славянската електропоп принцеса“, ADÉLA предлага изненадващо малко истински вълнуващ електропоп. Ain’t in LA звучи като нещо, което сме чували твърде много пъти, а Nicole Kidman завива към модерното R&B без особен характер.
И точно тук остава най-голямото усещане за пропусната възможност: ако ADÉLA реши наистина да се хвърли с главата напред в електропопа и в собствената си културна перспектива, има всички шансове да направи нещо много по-запомнящо се. Засега образът на ADÉLA обещава повече, отколкото самата музика успява да даде.
