Backxwash – Only Dust Remains:

Only Dust Remains живее в сянката на трилогията на Blackxwash от 2020–2022, която балансираше между духовна болка и божествено презрение. По-фокусирана, но не и по-малко яростна, Ashanti Mutinta продължава да разрушава границите между жанровете – музиката ѝ този път е хибрид от clipping., Young Fathers и дори Yeezus с изкривените си Auto-Tune текстури. И все пак това е нейният свят – мрачен, куиър и пропит с вяра, която се руши и изгражда наново. Only Dust Remains е може би най-достъпният проект на Backxwash досега, но “достъпност” при Backxwash не означава компромис, а означава, че тя е открила нов начин да канализира енергията си в парчета, които звучат едновременно като ритуал и акт на съпротива. 

Brian D’Addario – Till the Morning:

През последните години Brian D’Addario се утвърди като особено продуктивен автор на песни. Ако името не ти говори много, той е едната половина на нюйоркското дуо The Lemon Twigs – формация, която води заедно с брат си Michael. Групата бързо спечели одобрението на музикалната критика, а паралелно с това намери и вярна фен база. Не е трудно да разбереш защо: музиката им отдава почит към класическите поп и рок легенди от 60-те години, но и често намигва с чувство за хумор към идеята. Съвсем логично звучеше, че евентуален солов проект на Brian би предложил известна промяна и възможност за лично преоткриване, но Till the Morning се оказва по-скоро продължение на вече изградения му стил в The Lemon Twigs. Парчетата носят същия носталгичен дух, който феновете на дуото вече познават. И все пак няма как на този етап да откажем тази нова доза комфорт и красота в ежедневието си. 

Destroyer – Dan’s Boogie:

Dan Bejar е майстор на метаморфозата – всеки негов албум предлага различна визия, която преминава през филтъра на характерния му артистичен финес. След излизането на Kaputt през 2011 година Destroyer (артистичния му псевдоним) изглежда се движи по една по-софистицирана траектория, която се характеризира с усещане за ретро романтика и литературна начетеност. И все пак опитът да се редуцира подходът му до един-единствен етикет означава да се пренебрегне най-същественото – начинът, по който настроенията на Dan се променят с всяко ново издание. Dan’s Boogie се ражда в период на творчески застой, който Bejar описва като самоналожена блокада – той отказва да работи върху композициите, докато те не го обсебят сами. Резултатът е колекция от парчета, които звучат сякаш уловени в момента на своето създаване, но с цялата прецизност, която е негова запазена марка. 

Men I Trust – Equus Asinus:

Men I Trust винаги успяват да намерят баланса между личната изповед и носталгията. Новият им албум, Equus Asinus, добавя още един пласт към магията – отчетливо фолк вдъхновение, което обогатява тяхното звучене. Замечтаната lo-fi продукция и онова специфично усещане за интимност остават в основата на музиката им, но мелодиите този път са по-нежни, инструменталите имат повече пространство да дишат, а гласът на Emma Proulx звучи все така леко и въздействащо. В Equus Asinus групата подожда с внимание и уважение към всяка идея, независимо колко незабележима или обикновена изглежда тя на пръв поглед. Лириките на Emma се движат по тънката граница между поетичното и философското и са изпълнени с наблюдателност към дребните детайли на човешката уязвимост. 

SASAMI – Blood on the Silver Screen:

Досега албумите на SASAMI винаги започваха с мрачни вокали върху фон от тежки метъл китари. Този път получаваме нещо съвсем различно – кратък поп запис, изненадващо подходящ за масовата публика. Не е чудно, че досега американката упорито ибягваше поп звученето, знаейки че мнозина биха възприели тази трансформация със скептицизъм. Но Blood On the Silver Screen не просто прави крачка към този жанр, а постига задоволителен баланс между попа и рока. С помощта на съпродуцентите Rostam и Jenn Decilveo, певицата отбелязва рязък, но добре обмислен завой в творчеството си. Тук SASAMI създава смразяващ портрет на любовта – не тази, с която свързваме романтичните комедии, а онази, която заслепява и разрушава.