Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното за слушане.
Elvis Costello е легенда на рок и кънтри сцената. Той е работил с редица музикални виртуози, а негов акомпанимент са били The Attractions, The Imposters, The Confederates, The Sugarcanes, The Crescent City Horns и The Roots – няколко бенда с престижна репутация. Феновете на Costello често се разделят на два лагера – тези, които признават само рок музиката му и тези, които се забавляват на всеки негов експеримент. И двата сегмента имат пълното право. Elvis е твърде интересен текстописец и композитор, за да бъде ограничен единствено до ранното му звучене, повлияно от пънк вълната. Същевременно, не всяка негова артистична прищявка е сполучлива и води до добри резултати. За ваш късмет, ние сме тук, за да ви насочим с нашия подбор.
Класиката
This Year’s Model (1978):
Още от първите акапелни секунди “This Year’s Model” експлодира и налага себе си като албум, който ще остане в историята. От игривия орган на Stevie Nieve до хапливите вокали и разтърсващата продукция на Nick Lowe, вторият албум на Elvis Costello звучи като абсолютна класика. Легендарният фронтмен успява да се наложи като институция на поп, рок и ню уейв сцената само в рамките на 35 минути. Енергичните инструментали успяват се оказват перфектния съпровод на невротичните текстове, а бързите парчета ще останат в концертния репертоар на Elvis десетилетия наред.
Задължителните
Armed Forces (1979):
В третия си албум Elvis за първи път се отдава изцяло на любовта си към поп музиката и успява да създаде запис, който запазва лирическото остроумие на предшествениците и го съчетава с леснослушаеми мелодии. Освен това, “Armed Forces” е вероятно най-политическия материал на музиканта с открити критики към фашизма и крайнодесните политици. С помощта на The Attractions и продуцента Nick Lowe, Costello успява да се изяви като по-уверен композитор и да постигне неочакван комерсиален успех.
Imperial Bedroom (1982):
След дългогодишното си сътрудничество с продуцента Nick Lowe – Elvis Costello решава, че иска да промени насоката и да постигне по-дълбоко и зряло звучене. Затова той се обръща към Geoff Emerick, работил по някои от най-новаторските албуми на The Beatles. Elvis и The Attractions канализират смелостта на легендарната английска четворка и това води до използването на нетипични музикални инструменти, както и до многопластови аранжименти. “Imperial Bedroom” е несъмнено най-пищния албум от ранната кариера на Elvis Costello, а липсата на суровата енергия от първите издания е компенсирана от амбициозен замах.
Препоръчителните
My Aim Is True (1977):
Дори без помощта на The Attractions, първият албум на Elvis Costello демонстрира, че музиканта добре познава себе си. Разпознаваемият почерк, ръмжащите вокали и циничните текстове са в ДНК-то на “My Aim is True”. Бандата зад фронтмена тук е Clover и въпреки липсата на онази специфична ню уейв жилка, която ще маркира следващите записи, звученето е енергично, а парчетата са ангажиращи и запомнящи се.
Spike (1989):
До 1989 година всеки албум на Elvis Costello има ясна посока и звучене, което обединява материала. Подписването му с Warner Bros, обаче, води до “Spike” – най-високобюджетният и дългият му албум до онзи момент с многообразни идеи, които биха могли да запълнят поне няколко отделни проекта. Резултатът е малко шизофреничен, но едва ли някой ще оспори качеството. А и сътрудничеството на Elvis с Paul McCartney дава точно толкова добри плодове, колкото бихме могли да мечтаем.
The Boy Named If (2022):
Преди да запише “The Boy Named If” Elvis Costello се посвещава на няколко носталгични турнета, празнуващи определени минали периоди от кариерата му. Затова не е особена изненада факта, че 32-ият албум на легендата е най-добрият му от дълго време насам. Съдържанието е свежо и оживено, а песните изследват темата за порастването. Много от критиците веднага го сравниха със записите му от края на 70-те, но е факт, че Elvis успява да звучи толкова обиграно, благодарение на извървения дълъг път.
Противоречивите
Punch the Clock (1983):
Продуцентите Clive Langer и Alan Winstanley, които стоят зад някои от най-големите английски хитове в началото на 80-те години, съдействат на Costello в “Punch the Clock”. Албумът се отдава на комерсиални амбиции, а музикантът сякаш за първи път третира ролята си на поп звезда като бизнес, а не като призвание. На моменти звученето дразни с лъскавата си обвивка, но не липсват и силни парчета, като “Shipbuilding”, “Let Them All Talk” и “Every Day I Write the Book”.
Wise Up Ghost (2013):
Партньорството с The Roots води до вероятно най-необичайния жанров експеримент в кариерата на Elvis Costello, но композициите, написани заедно с хип-хоп групата не са толкова шокиращи. Ритмичното вокално изпълнение работи адекватно в този по-различен контекст, а текстовете на Costello удрят по-различно. Въпреки адекватните вокални мелодии, обаче, инструменталите в “Wise Up Ghost” са толкова динамични, че разконцентрират вниманието и карат легендарния фронтмен да звучи като гост в собствения си албум.
Избягвай
Goodbye Cruel World (1984):
Кръщавайки албума си по възможно най-съжалителния начин, Elvis Costello решава да се откаже от кариерата си и да сложи край на поредния си състав The Attractions. Разбира се, тази идея не просъществува особено дълго. Фактът, че дори Elvis не харесва деветия си албум не е случаен. Фактът, че най-добрата песен в него е кавъра на “I Wanna Be Loved” говори достатъчно, а клишираната 80-тарската продукция е склонна да разочарова и по-търпеливите слушатели.
Kojak Variety (1995):
Вторият албум с кавъри, който Elvis Costello издава, е и вероятно най-безличната музика, която музиканта е записвал. За разлика от “Almost Blue” (1981), в “Kojak Variety” липсва ясна идентичност и обединяваща тема. Албумът предлага рок, соул и кънтри, но нито един опит не успява да остави силно впечатление. Признаваме, подборът на песни е неочакван, но Elvis не успява да допринесе с нищо ново за материала.
Останалите
“Get Happy” (1980) е вълнуваща закачка с Motown жанра, макар че натежава с 20-те си песни. “Trust” (1981) остава в съзнанието с някои от най-мрачните текстове на Elvis Costello. “Almost Blue” (1981) e колекция от кавъри на кънтри песни. “King of America” (1986) е акустичен запис с авторска кънтри музика “Blood and Chocolate” (1986) е параноичен рокендрол запис, записан под обтегната динамика между музикантите. “Mighty Like a Rose” (1991) е незапомнящ се опит, в който специфичното въздействие на Elvis се губи под стената от звук на продуцента Mitchell Froom. Деликатната красота на симфоничния “The Juliet Letters” (1993) е поредното доказателство, че Costello винаги е искал да бъде нещо повече от рок звезда. “Brutal Youth” (1994) ни връща към рок територията, а Elvis за първи път от дълго време насам звучи неподправено и импулсивно. “All This Useless Beauty” (1996) не успява да издържи на първоначалната си идея (компилация от песни, написани за други артисти), но изненадва с елегантни резултати. “Painted From Memory” (1998) среща таланта на Elvis с този на Burt Bacharach в поредица ретро парчета. “When I Was Cruel” (2002) е изненадващо китарен, но най-интересното в него са трип хоп елементите. “North” (2003) e сърцераздирателен джаз албум, вдъхновен от развода на Costello. “II Sogno” (2004) е инструментална музика за балет по Шекспир. “The Delivery Man” (2004) е концептуален кънтри рок албум, който работи повече като цялостно произведение, отколкото като колекция от песни. “The River in Reverse” (2006) е обяснение в любов към соул музиката на New Orleans, записано в партньорство с Allen Toussaint. “Momofuku” (2008) е гаражен рок запис, създаден за осем дни, който ни напомня, че Elvis може да вдига шум. “Secret, Profane & Sugarcane” (2009) е скучноват американа запис, а “National Ransom” (2010) успява да подобри същата формула с по-голямо разнообразие. “Look Now” (2018) и “Hey Clockface” са същинско прераждане и смел прочит на някои от по-успешните жанрови трансформации на Costello през годините.