Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното.
Първата ни “жертва” е легендарната Grace Jones, известна преди всичко като андрогенна модна муза за Thierry Mugler и още един куп революционни модни дизайнери. Макар и често музиката ѝ да остава на заден план зад имиджа, в кариерата на Grace ще открием интересни и прогресивни жанрови експерименти.
Класиката:
Nighclubbing (1981):
“Nightclubbing” е несъмнено най-популярният и успешен албум на Grace – ще го разберете и по това, че певицата продължава да изпълнява предимно парчета от него на редките си концертни участия през последното десетилетие. Много критици го определят като максималистки микс от пост пънк и поп, което не е далече от истината, но в кавърите на David Bowie, Iggy Pop, Astor Piazzolla и Bill Withers прозира и любовта на певицата към фънк, ню уейв и дори танго.
Задължителните:
Portfolio (1977):
Музикалният дебют на Grace Jones “Portfolio” пристига години след подвизите ѝ на модната сцена в Ню Йорк. Записът влиза повече от адекватно в диско тренда и успява да ѝ извоюва името на сериозна диско дива с нетрадиционен усет за изкуството, белязан от изненадващите кавъри на Stephen Sondheim, Edith Piaf и Broadway хитове. Разбира се, гласовите възможности на Jones бледнеят пред тези на Donna Summer, Diana Ross и Gloria Gaynor, но ямайската звезда компенсира с експресивност и хъс.
Living My Life (1982):
В контекста на творчеството на Grace Jones “Living My Life” често се разглежда като последния ѝ запис от трилогия, записана в студиото Compass Points в Бахамите и продуцирани от дуото Chris Blackwell и Alex Sadkin. Логично продължение на “Nightclubbing”, тавата се отличава с по-голямото количество авторски материал и почитта, която Grace отдава на реге жанра.
Препоръчителните:
Warm Leatherette (1980):
“Warm Leatherette” e рязката еволюция в кариерата на Grace Jones след поредицата ѝ и от диско издания. Някои слушатели дефинират албума като S&M класика, заради намигванията към сексуални фетиши в част от текстовете и новия далеч по-властен и мистериозен имидж на певицата, предизвикващ половите и сексуални стереотипи. Кавърите на The Pretenders, Roxy Music и Smokey Robinson пък са поредното доказателство за умението на чернокожата енигма да интерпретира и трансформира сполучливо чуждо творчество.
Hurricane (2008):
През 2008 година Grace Jones се завръща на сцената след 19-годишна пауза, за да отбележи 60-тата си годишнина и да докаже, че все още умее да изненадва. “Hurricane” не успява да покори класациите, но ангажира слушателя с носталгичен трип-хоп в духа на Massive Attack, който контрастира брутално на всичко случващо се на поп сцената по това време.
Противоречивият:
Slave to the Rhythm (1985):
След завършека на трилогията от успешни албуми, записани в Compass Point, Jones си взима почивка и се концентрира върху актьорската си кариера. През 1985 година тишината е прекъсната от “Slave to the Rhythm” – странен музикален експеримент, в която непредвидимите музикални завои (къде успешни, къде не толкова) се движат паралелно с автентични записи от интервю, в което Grace Jones разказва за живота си. Връхната точка е заглавното парче, но остатъка от албума е само за най-търпеливите.
Другите:
“Fame” (1978) и “Muse” (1979) са по-неубедителни опити за повтаряне на диско формулата от дебюта, а “Inside Story” (1986) и “Bulletproof Heart” (1989) са нелоши албуми, в които, обаче, Grace Jones се оставя изцяло в ръцете на продуцентите си Nile Rodgers и Chris Stanley и губи есенцията си.