Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното.
Lou Reed е едно от култовите деца на The Warhol Factory – противоречива фигура в света на музиката с безспорно влияние върху пънк и алтернативната сцена. Започнал кариерата си като част от емблематичните The Velvet Underground, животът му е изпълнен със скандални случки, конфликти и тежки психически епизоди, но много аутсайдери го разпознават като една от ранните ъндърграунд куиър икони. Творчеството му пък е изпълнено със забележителни удари, забравени диаманти и неслушаеми експерименти.
Класиките:
Transformer (1972):
След незабележителния си солов дебют Lou Reed решава да работи с David Bowie и Mick Ronson. Това води не просто до добър резултат, а до един от най-култовите записи на 20-ти век. Албумът носи всички белези на класически The Velvet Underground проект, но е значително по-достъпен и комерсиален. Освен че съдържа радио хит, в който се пее за наркотици и проститутки (“Walk on the Wild Side”), “Transformer” превръща Reed във вечна звезда… която никога повече няма да се докосне до същата магия.
Berlin (1973):
Трагичната рок опера на Lou Reed за майка с тежка зависимост от наркотици, която забравя за отговорностите си и се отправя на поредица от сексуални афери с опасни мъже, често бива посочван за един от най-депресиращите албуми изобщо. Арт рок композициите в “Berlin” са преработки на неиздавани парчета от архивите на The Velvet Underground и улавят успешно интензитета на артиста, който ги създава.
Препоръчителните:
Coney Island Baby (1976):
В най-романтичния си албум “Coney Island Baby” Lou Reed пише записва поредица от любовни писма към транс гаджето си по онова време Rachel Humphreys. Освен, че е един от най-фините и сантименталните му записи, той излиза след една от най-крайните му провокации, за които ще прочетете по-долу. Състрадателното заглавно парче остава любимо на много фенове и до днес, а продукцията е значително по-изчистена и балансирана от тази в глем рок записите му.
Street Hassle (1978):
Описван от самия Lou Reed като “пънк рок опера”, “Street Hassle” e многопластов, зловещ и пълната противоположност на нео-глем звука в най-обичаните му албуми. Лирически, музикантът се обръща към себе си и осъзнава трудния си характер, както и ранимостта си. Коронният момент на тавата е 11-минутното заглавно парче, в което ще чуете и гласа на Bruce Springsteen. Без да е абсолютен шедьовър, “Street Hassle” е един от по-добрите албуми на Reed.
New York (1989):
80-те години не са леки за Lou Reed, но рок звездата решава да отбележи края на десетилетието с един от най-безкомпромисните си албуми. “New York” звучи като града, на който е кръстен – суров, директен и предизвикателен. Освен завръщане към класическото рокендрол звучене, той печели от зрелите си поетични текстове, адресиращи ключови теми за онези времена (включително СПИН епидемията), както и от контраста с безличните си предшественици.
Противоречивите:
Metal Machine Music (1975):
Повечето от вас едва ли ще издържат повече от пет минути от “Metal Machine Music” – експериментален запис, който не съдържа музика, а авангарден шум. Той, обаче, вдъхновява развитието на цял музикален жанр (drone) и е брилянтна провокация към звукозаписната индустрия и музикалните критици. И ако това не е едно от най-пънкарските неща, за които сте чували…
The Bells (1979):
“The Bells” е Lou Reed-ския еквивалент на берлинската трилогия на David Bowie – едновременно мелодичен и дисонантен проект със синтезаторно звучене. Пънк влиянията от предшественика “Street Hassle” са заменени от експерименти с фрий джаз и танцувален фънк. Въпреки че е сравнително забравен в контекста на обширната му дискография, “The Bells” е албум, към който се връщаме винаги с ентусиазъм и любопитство. Много критици ще ви кажат, че не струва. Не ги слушайте…
Избягвай:
Hudson River Wind Meditations (2007):
Вдъхновен от страстта му по Тай Чи, финалният албум на Lou Reed “Hudson River Wind Meditations” е музика за медитация, която разочарова всички (?) негови дългогодишни фенове. Четирите инструментални ембиънт композиции, които продължават цели 67 минути, не се отличават с нищо от онова, което ще чуете във всеки YouTube или Spotify плейлист, когато потърсите музика за релаксация или добър сън.
Другите:
Албумите на The Velvet Underground преди соло кариерата на Lou Reed са класики сами по себе си, но те не са обект на нашите равносметки днес. Дебютът “Lou Reed” (1972) задава тона за бъдещо развитие. “Sally Can’t Dance” (1974) е единствения му албум, бил на върха на класациите за продажби, но е пълен с пълнежи. “Rock and Roll Heart” (1976) се доближава до поп и джаз, но разочарова с липса на ясен фокус. “Growing Up in Public” (1980) е мързелив рок албум, който бледнее след далеч по-креативните си предшественици. “The Blue Mask” (1982) и “Legendary Hearts” (1983) са зрели откоси, символизиращи пробуждането на Lou Reed след тежък наркотичен период, които напомнят, че Lou Reed има още какво да даде на света. “New Sensations” (1984) и “Mistrial” (1986) са посредствените опити на Lou да се впише в климата на 80-те години. “Magic and Loss” (1992) е прочувствен поглед към смъртта и тъгуването. “Set the Twlight Reeling” (1996) и “Ecstasy” (2000) са стандартни за Lou Reed рок албуми, които не се отличават с нищо по-специално. “The Raven” (2003) е музикална адаптация на “Гарванът” на Едгар Алан По, която ще забравите незабавно след края ѝ.