Скенер: Low

Скенер: Siouxsie and the Banshees

В края на 70-те години Siouxsie and the Banshees...

Скенер: Patti Smith

Patti Smith е единствена по рода си. Музикалната икона...

Скенер: USHER

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на...

Скенер: Kate Bush

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на...

Скенер: Sting

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на...

Share

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното за слушане.

Още с появата си в началото на 90-те години Low биват посрещнати от музикалната индустрия като революционери. Минималистичната им музика е явна реакция към доминиращото гръндж течение. Критиците веднага ѝ лепват етикета “slowcore”, заради склонността на групата да се фокусира върху вледеняваща и меланхолична атмосфера, посредством семпли китарни акорди и хипнотизиращи drone елементи. През следващите 30 години състава се промени многократно, но в ядрото си останаха съпрузите Alan Sparhawk и Mimi Parker, които преминаха през особено радикална трансформация през последните години на групата. За съжаление, светът се сбогува с Mimi миналата година. Наследството ѝ, обаче, ще продължи да отеква в тишината дълго време.

Класиките

I Could Live In Hope (1994):

“I Could Live in Hope” успява веднага да наложи Low като група, която свири изключително бавен инди рок, а аранжиментите им сякаш отнемат цяла вечност за да се развият. Тишината между мелодиите се превръща в акцент също толкова колкото самите мелодии, а дебютът успява да се открои сред пост-Nirvana вълната от алтернативни рок и гръндж банди и да се превърне в първия ясно дефиниран “slowcore” албум. 

Things We Lost In The Fire (2001):

Въпреки че през следващите години Low продължават да разширяват уверено репертоара си, в “Things We Lost In the Fire” сякаш за първи път подхода им звучи необратимо обогатен. Американците започват да допускат все по-голямо разнообразие от музикални инструменти, а многопластовата продукция успява да балансира вече познатия минимализъм с новооткрита топлина и нежност.

Задължителните

Ones and Sixes (2015):

11-тият албум на Low “Ones and Sixes” променя правилата завинаги и е началото на серия от три безупречни албума, които залагат на експериментални шумове, апокалиптична атмосфера и размазваща продукция. Парчетата в “Ones and Sixes” са по-заплашителни от всичко, което музикантите са издавали до този момент, а красотата на мелодиите влиза в напрегната конфронтация с прокобния мрак и налага себе си като неразделна част от пейзажа.

Double Negative (2018):

“Double Negative” успява да изведе формулата на предшественика си до още по-вълнуващи крайности. Инструменталите са все по-електронни и предизвикателни, а текстовете са вдъхновени от напрегнатата политическа ситуация на Тръмп ерата – Alan Sparhawk поставя под съмнение ценностите на модерното общество. Зад продуцентския пулт е BJ Burton, а неговия подход пасва перфектно на все по-свободното изследване на непознати територии.

Hey What (2021):

Сравненията между “Hey What” и “Double Negative” ще продължат да са част от историята на Low. Финалният албум на Alan и Mimi е повече от достоен наследник и достига до катарзисни кулминации, които слагат златен венец върху творчеството им. Една идея по-интроспективен от предшественика си, проектът успява да улови автентичния и емоционален подход на двамата. Краят на света никога не е звучал толкова красиво, колкото в “Hey What”.

Препоръчителните

Trust (2002):

След като издават харесвания от всички “Things We Lost In the Fire”, Low продължават да разширяват територията си, без да правят особен компромис с усещането, което вече успешно са наложили като свое. В “Trust” американците си партнират с продуцента Steve Albini, който видимо се е опитал да ги мотивира да напишат една идея по-лесносмилаеми и мелодични парчета и да се заиграят с пост-рок мотиви. Резултатът е задоволителен.

Drums and Guns (2007):

“Drums and Guns” адресира темата за войната в Ирак и залага на клаустрофобични електроники, неочаквани текстури и изненадваща агресия. 13-те парчета се лутат между параноята, която дефинира културата по онова време и нужната чувствителност, с която Alan и Mimi ни подсказват, че все пак има логичен изход от всички страшни ситуации, които заплашват бъдещето на света ни.

Противоречивият

The Invisible Way (2013):

Alan Sparhawk решава да промени звученето на Low, след като гостува в студиото на Jeff Tweedy от Wilco, докато той смесва парчета за албум на Mavis Staples. Вследствие на това се ражда инди фолк албум, който се стреми към сурово и интимно усещане, но не успява да предложи достатъчно ангажиращи идеи. И все пак мнозина ще признаят, че “The Invisible Way” е нужният palette-cleanser, благодарение на който се раждат последните три албума на групата.

Останалите

“Long Division” (1995) и “The Curtain Hits the Cast” (1996) предъвкват елементи от дебюта. “Secret Name” (1999) е мост между първата ера на Low и предстоящите по-приключенски албуми. “C’mon” (2011) се фокусира върху dream pop елементите в по-късната музика на Low и би могъл да мине за ранен албум на Beach House.