Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното.
Polly Jean Harvey не е спряла да тества границите на рок музиката от 1992 година до днес. В началото на кариерата си певицата и групата ѝ нахлуват с гърлен шум и феминистки размах в мъжката гръндж компания и изискват вниманието и признанието на всички. За съжаление, PJ Harvey така и не успява да пробие в американския мейнстрийм през годините, но се превръща в любимка на критиците по цял свят. Причината за това е смелостта, с която тя предизвиква себе си и публиката си във всеки един музикален проект, до който се докосне.
Началото
Dry (1992):
Музиката и продукцията в “Dry” отговаря на етикета. Записан в родния Йоувил Polly записва дебюта си с Rob Ellis на барабани и Steve Vaughn на бас китара. Парчетата конфронтират слушателя с изненадващи промени в настроението – от страст до насилие и обратното. Трудно е да сравним “Dry” с повечето издания, които ще го последват, но той демонстрира повече от ясно мотивацията на Harvey.
Класиката
Rid of Me (1993):
Немалък процент от най-верните фенове на PJ Harvey се запознават с таланта ѝ през “Rid of Me” – албум, превърнал се в символ на една цяла ера. За записите му певицата се изолира с групата и продуцента си в усамотено студио в Минесота за две седмици. Несъмнено повлияна от гръндж енергията на онези времена, музиката е важна крачка напред спрямо дебюта и показва повече страни на Harvey – “Missed”, например, е най-нежната ѝ композиция до онзи момент.
Задължителните
To Bring You My Love (1995):
“To Bring You My Love” е първият албум, който PJ Harvey записва като соло артист. Певицата си поставя за цел да създаде класически блус албум, вдъхновен от темата за Бог и Дявола. Финалният резултат е въздействащ, мрачен и мелодраматичен, а парчетата разказват за изгубена любов и гмуркането до дълбините на ада. Значително по-театралната и готическа визия пък се превръща в асоциацията на много хора за Polly и до днес.
Let England Shake (2011):
През 2014 година редица любознайковци се запознават с поезията на Wilfred Owen и Siegfried Sassoon, отбелязвайки един век от избухването на Първата Световна война. Три години по-рано, обаче, PJ Harvey достига истински до ядрото на темата за войната в “Let England Shake”. Албумът е неочакван експеримент с фолк рок влеченията на звездата. Богатството от музикални инструменти прави парчетата особено пищни, а влиянието на Yoko Ono се усеща силно в комуналното настроение.
Препоръчителните
Is This Desire? (1998):
През годините PJ Harvey често споменава, че смята “Is This Desire?” за най-добрият албум, който е създала. Това е учудващо, предвид факта, че тя композира песните в особено уязвимо състояние след тежката си раздяла с Nick Cave. За продукцията на тавата Harvey експериментира за първи път с бийтове и електроники, вдъхновени от американската поп музика. По време на записите на парчето “My Beautiful Leah” Polly се решава да потърси професионална помощ, а от тогава никога повече няма да издаде толкова емоционално-изтощителна музика.
Stories from the City, Stories from the Sea (2000):
Ако “Is This Desire?” е срещата на Harvey с емоционалното дъно, то “Stories from the City, Stories from the Sea” е истинско прераждане. Вдъхновен от любовта ѝ към Ню Йорк и творчеството на Patti Smith, албумът променя изцяло траекторията на кариерата ѝ. Трудно е да разберем от текстовете, дали британката се обяснява в любов на нов мъж или на хоризонта на Манхатън, но резултатът е зареждащ и нетипично позитивен.
White Chalk (2007):
За записите на “White Chalk” Polly Jean Harvey изоставя рок корените си, сяда зад пианото и записва редица пиано балади – неочакван завой и поредния артистичен успех. Седмият ѝ албум е готически пейзаж, едновременно красив и странен. Гласът ѝ никога до тогава не е звучал толкова гъвкаво, а песните са изпяти в значително по-висок регистър от музиката ѝ преди това. “White Chalk” е музика, която би звучала еднакво на място през 1977, 2007 и навярно 2047 година.
Противоречивите
Uh Huh Her (2004):
Освен че е един от най-интроспективните албуми на Harvey, “Uh Huh Her” се отличава с DIY звученето си – следствие на факта, че певицата го продуцира и записва сама, изморена от стандартите и очакванията на музикалната индустрия. Проектът може да бъде разгледан като отговор към успеха на “Stories from the City” и като завръщане към корените ѝ. Финалният резултат е приятен, но бледнее, нареден до албумите, които го заобикалят.
The Hope Six Demolition Project (2016):
В “The Hope Six Demolition Project” PJ Harvey за първи път не изненадва с нищо ново. 11-те парчета, вдъхновени от пътуванията ѝ до Вашингтон, Косово и Афганистан, вървят по стъпките на триумфалния “Let England Shake”, но посланията им се губят сред предвидимите мелодии. Не разбирайте погрешно, талантът е на лице, но музиката разчита твърде много на вече изпитана формула и губи идентичността си.