Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното за слушане.
Започнал кариерата си като фронтмен на класиците The Police, Sting е един от най-гъвкавите творци на нашето време. Рок музиката му е в кръвта, но джаз, реге и ню ейдж жанровете, както и световния фолклор, също не са му непознати. И въпреки че Sting не е точно т.нар. ‘album artist’, 17-те му награди Грами и четирите номинации за Оскар са свидетелство за умението му да въздейства с музиката си.
*В статията не са оценени албумите на The Police.
Задължителният
Ten Summoner’s Tales (1993):
Много хора смятат “Ten Summoner’s Tales” за последния класически албум на Sting, въпреки че и в следващите си издания той ще се докосне частично до великолепието. Продуциран от Hugh Padgham, записът смесва обичайния поп-рок с джаз, кънтри и редица други adult-contemporary жанрове. Звученето е софистицирано и многопластово, а хит синглите “If I Ever Lose My Faith In You”, “Fields of Gold” и “Shape of My Heart” го правят един от най-успешните и разпознаваеми албуми на 90-те години.
Препоръчителните
… Nothing Like the Sun (1987):
Вторият соло албум на Sting е значително по-атмосферичен и нежен от предшественика си. Структуриран като по учебник, той съдържа някои от най-добрите балади, които британеца е писал, а сред гост музикантите са Andy Summers, Eric Clapton, Mark Knopfler и Hiram Bullock. Въпреки че на моменти звучи твърде премерено и спокойно, фокусираното слушане на “… Nothing Like the Sun” възнаграждава с брилянтни моменти като “Englishman in New York”, “Fragile” и “Sister Moon”.
The Soul Cages (1991):
След успешните си първи издания, Sting навлиза в новото десетилетие, повлиян от келтската фолк музика. “The Soul Cages” е вероятно най-емоционалната му музика, вдъхновена от смъртта на баща му и скръбта. Концептуалният проект се възприема по-добре като едно цяло, въпреки че парчета като “All This Time”, заглавното “The Soul Cages” и акустичния инструментал “Saint Agnes and the Burning Train” биха звучали добре във всеки по-приключенски плейлист.
Brand New Day (1999):
“Brand New Day” не може да се нареди до по-легендарните албуми на Sting, но е един от по-добрите албуми от края на 90-те години. Увереното експериментиране с различни звуци го отвежда до точни удари като откриващото “A Thousand Years”, вдъхновено от Bryan Ferry, ориенталския диамант “Desert Rose” и кънтри рок забивката “Fill Her Up”, която завършва с любопитна госпъл кулминация. Мотивацията на Sting да преоткрива себе си и да дава на феновете си нещо ново стои в ядрото на “Brand New Day”.
Противоречивият
The Dream of the Blue Turtles (1985)
Докато всеки си представя огромен комерсиален ню уейв пробив за Sting след не особено дружелюбната му раздяла с The Police, той прави странен завой към джаз поп с дебюта си “The Dream of the Blue Turtles”. Голяма част от музиката в албума звучи като написана с фикс идеята да демонстрира техническите способностите на новите си колеги музиканти. И докато голяма част от песните тук не успяват да регистрират емоционална реакция в слушателя, “Russians” и “Fortress Around Your Heart” са доказателство, че Sting знае как да напише добра песен, когато сърцето му е на правилното място.
Незадоволителният
Mercury Falling (1996):
Най-слабият албум, който Sting издава през 20-ти век е предвестник на всичко, което му предстои години по-късно – албуми, които са често лишени от ясна посока и твърде разтегнати композиции. Албумът започва с обещаващото “Hounds of Winter”, но всяко следващо парче звучи все по-безлично и скучно. Кънтри влиянията в “I Hung My Head” и “I’m So Happy I Can’t Stop Crying” също не помагат особено.
Избягвай
The Last Ship (2013):
Sting е роден в Нюкасъл, град известен с корабостроителната си индустрия. Концептуалният му албум “The Last Ship” възприема тази история твърде буквално. Музиката излиза извън очаквания формат и адаптира песни, написани за West End мюзикъл. Уви, въпреки келтските фолк влияния, резултатът няма нищо общо с “The Soul Cages” и по-скоро звучи като евтина имитация на Van Morrison.
Останалите
“Sacred Love” (2003) не е толкова добър колкото предшественика си “Brand New Day” (1999), но се разписва с вълшебна колаборация с Anoushka Shankar, озаглавена “The Book of My Life”. “Songs From the Labyrinth” (2006) e албум, записан с босненския лютнист Edin Karamazov, интерпретиращ ренесансови композиции от 16-ти век. “If On a Winter’s Night…” (2009) е безличен и ненужен коледен албум. “57th & 9th” (2016) e посредствено завръщане към рок звученето на ранните албуми на Sting, лишен от вдъхновение. “44/876” (2018) е реге албум, записан съвместно с Shaggy, който продължава серията от безумни експерименти за легендарния английски артист. “The Bridge” (2021) е далеч от най-доброто, което Sting е издавал, но е и най-приятния му запис от “Sacred Love” насам.