Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното за слушане.
Sufjan Stevens е един от най-разпознаваемите гласове на модерната инди сцена, но успехът му е изобщо не е случайност, а следствие на работохолизъм. Говорим си за много сериозна продуктивност – осем самостоятелни студийни албума, редица EP-та и компилации, странични проекти, работа за филми и дори два коледни албума. Sufjan сам пише, изпълнява и записва албумите си, като в някои от тях свири на повече от 10 музикални инструмента. Впечатляващо е и колко рядко се повтаря – независимо че работи в сферата на един и същи жанр, резултатите всеки път са различни.
Класиката
Illinois (2005):
“Illinois” е едновременно любовно обръщение към щат, концептуален албум и жанров експеримент. Разказващ историите на поредица от художествени герои, вдъхновени от личния живот на Sufjan Stevens, албумът за първи път показва на какво е способен музиканта, когато изиграе добре картите си и заложи на най-силните си страни. И докато парчетата се заиграват смело с Бродуей стилистика, джаз, фолк, поп, рок и съвременна класическа музика, американецът подхожда към лирическите теми с вниманието на биограф.
Задължителният:
Carrie & Lowell (2015):
Още в началото на “Carrie & Lowell” Sufjan Stevens признава, че “не знае откъде да започне”. Тези думи вдигат завесата и задават тона за тази тиха и опустошителна ода към майка му, която умира от рак на стомаха три години по-рано. Извадени от кладенеца на скръбта, парчетата залагат на акустични аранжименти, подобни на тези в “Seven Swans”, но текстовете разкриват личната трагедия на сложните взаимоотношения на музиканта и покойната фигура. Болезнено, но истинско изкуство!
Препоръчителните
Michigan (2003):
Преди излизането на “Michigan” Sufjan Stevens обещава 50 албума – по един за всеки щат. За добро или лошо, той бързо се отказва от идеята и издава само два. “Michigan” до голяма степен звучи като подготовка за неподправената ексцентричност на “Illinois”. Това е и записът, който изстрелва Sufjan за първи път в инди канона – до голяма степен, благодарение на рекламната тактика. Добрата новина е, че зад обещанията на критиците стои наистина впечатляваща и детайлна музика, разказваща интригуващи истории.
Seven Swans (2004):
Най-откровено духовния албум на Sufjan Stevens “Seven Swans” е и една от класиките му, благодарение на красивите банджо аранжименти. Текстовете преразказват библейски митове и притчи, но често препращат и към размисли за дома, семейството и отдадеността към околните. Въпреки значително по-минималистичните инструментали, “Seven Swans” е един от най-разпознаваемите образци на специфичното звучене на Sufjan.
The Age of Adz (2010):
“The Age of Adz” се ражда в следствие на решителния опит на Sufjan да преодолее недоволството си от артистичния застой и да изследва нови територии. Записът е очевидно най-експерименталния му опит до онзи момент, пълен с многопластови и хаотични парчета, които уверено пристъпват в зоната на арт рока. Предвид неговата непредвидимост, първоначалните смесени реакции са очаквани. Годините, обаче, се оказаха благосклонни към “Age of Adz”, заради умението му да възнаграждава слушателя с нови и неочаквани детайли, дори след десетки слушания.
Противоречивите
A Sun Came! (1999):
Дебютът на Sufjan Stevens “A Sun Came!” е едно от по-малко популярните му издания, но в него той успява да загатне какво предстои. Инди артистът демонстрира интереса си към редица стилове, в които ще се потопи по-сериозно в по-късните си творби. Проблемът е липсата на единна идентичност на 19-те парчета и принципа ‘всичко или нищо’, който е довел и до няколко неуспешни експеримента.
The Ascension (2020):
“The Ascension” е драматичен завой от тихата и лична природа на “Carrie & Lowell” и препраща към електронното звучене на “The Age of Adz”. Това отбелязва и един от малкото случаи, в които Sufjan сякаш съзнателно се опитва да повтори нещо, което вече е правил. Издаден през странната 2020 година, албумът капсулира мрачни настроения с онази възхитителна чувствителност, която вече познаваме. За съжаление, албумът страда от сравнението с предшественика си и “The Age of Adz”.
Незадоволителният
Enjoy Your Rabbit (2001):
Вдъхновен от китайския зодиак, инструменталният “Enjoy Your Rabbit” e навярно най-трудния за слушане и нетрадиционен албум в творчеството на Sufjan Stevens. Дистанциран от бароковото и инди фолк звучене, с което американеца е известен, записът утвърждава афинитета му към концептуална работа, но би се харесал само на най-търпеливите.
Останалите:
“The Avalanche” (2006) е компилация от парчета, написани за “Illinois” (2005), които не са намерили място във финалната версия на албума – в него ще намерите поредната доза впечатляващи парчета от периода. “Songs for Christmas” (2006) е първият коледен албум на Sufjan Stevens, който разчита на записи, правени между 2001 и 2006 година. “The BQE” (2009) e авангарден експеримент със симфоничен оркестър, който разчита на театрално въздействие. “All Delighted People” (2010) е EP, в което ще намерите някои от най-добрите песни на Sufjan изобщо. “Silver & Gold” (2012) е вторият коледен албум – значително по-експериментален от първия и твърде дълъг. “Planetarium” (2017) е съвместен проект с Bryce Dessner, Nico Muhly и James McAllster, на който му липсва фокус, въпреки интересната концепция, вдъхновена от слънчевата система. “The Greatest Gift” (2017) събира неиздадени парчета от звукозаписните сесии за “Carrie & Lowell” (2015). “The Decalogue” (2019) e музика за балетната постановка на Justin Peck. “Aporia” (2020) е съвместен проект на Sufjan с доведения му баща Lowell Brams, който разчита на синтуейв звучене. “Convocations” (2021) e инструментален ембиънт албум, вдъхновен от смъртта на биологичния му баща. “A Beginner’s Mind” (2021) e съвместен проект с Angelo De Augustine, който се доближава значително до музиката, която сме свикнали да очакваме в по-добрите самостоятелни албуми на Sufjan Stevens.