В поп музиката образът често е толкова важен, колкото и самата песен. През годините сцената е била дом на изпълнители, които крият истинската си същност зад внимателно изградени персонажи, бляскави костюми и впечатляващи прически. David Bowie се превърна в глем-рок извънземно, а Charli xcx – в символ на хаотичната женственост. За мнозина тази трансформация е почти задължителен етап по пътя към славата. Същата движеща сила стои и зад 27-годишната Hayden Anhedönia. Под името Ethel Cain тя създава цял свят, в който се преплитат романтизирани образи на американската провинция и мрачната естетика на южната готика.
Алтер егото може да бъде убежище, в което артистът скрива страховете си, но и инструмент, с който ги превръща в изкуство. Обикновено, когато прожекторите угаснат, сценичният персонаж остава зад кулисите, а истинската личност се връща към тишината на ежедневието. При Hayden обаче тази граница е почти изчезнала. Това личи най-ярко във втория ѝ албум Perverts – смел и странен проект с drone звучене, издаден през януари тази година. Ако дебютът ѝ Preacher’s Daughter бе като летен следобед, пропит с меланхолия, то Perverts ни хвърля право в дълбините на ада. Промяната изненада мнозина фенове, свикнали да я виждат като готическа версия на Taylor Swift.
Повечето артисти могат да поемат подобен риск само веднъж. И тогава идва големият въпрос: какво правиш с пепелта, след като вече си изгорил къщата? Именно с тази дилема се сблъсква Ethel Cain в третия си албум Willoughby Tucker, I’ll Always Love You. С композиции между 5 и 15 минути, проектът звучи като поредица от внимателно разгърнати истории. Първите любови тук не са романтизирани, а показани с безпощадна честност, преплетена с тихите екзистенциални страхове, които продължават да отекват далеч след края на младостта. За мнозина млади артисти връщането към тийнейджърските години е рискована територия, но Willoughby Tucker… умело избягва този капан. Албумът се потапя дълбоко в сенките на миналото и разкрива видение, пречупено през сюрреалистичната чувствителност на David Lynch.
В призрачната Tempest гласът ѝ звучи като застинал в миг на парализираща тревога. “Don’t ask me why I hate myself / As I’m circling the drain” – пее тя, сякаш шепне съкровено признание. Откриващата Janie е с изчистено, почти сурово звучене, което оставя място за болката във високите ѝ тонове. Nettles е друг връх в албума – осем минути бавна, изпепеляваща любовна изповед с фолк нюанси. Финалната Waco, Texas, макар на пръв поглед да разказва за раздяла и да предвещава трагичната съдба на Ethel Cain, носи сладка меланхолия и смирено приемане на неизбежното.
Рядко удоволствие е да видиш артист, чието звучене стои някъде между кинематографичната меланхолия на Lana Del Rey и монолитната мощ на Godspeed You! Black Emperor, да намира път към мейнстрийма. Willoughby Tucker, I’ll Always Love You може би щеше да спечели от още няколко смели обрата и по-малко ембиънт паузи. Но самият факт, че Ethel Cain е готова да следва толкова необичайна музикална визия, е дар в свят, където поп музиката често играе на сигурно.
