By Още с първите си стъпки на сцената DARA успя да се наложи като име, което надживява ефекта на телевизионните формати и се превърна в разпознаваем артист. Досега успехът ѝ изглеждаше по-скоро резултат от енергия и хъс, отколкото от ясно оформена музикална идентичност. С ADHDARA обаче се появява контекст, който придава смисъл на нейната музикална хаотичност. Албумът свързва личния ѝ опит с ADHD с артистичната ѝ посока, превръщайки честите жанрови скокове и липсата на консистентност в концептуално обясними. Проблемът с хомогенността остава, но за първи път изглежда оправдан.
ADHDARA звучи по-смело от предишния ѝ албум Родена такава. Електронни експерименти и hyperpop акценти се преплитат с естетика, вдъхновена от K-Pop трендовете. Куца магарица е може би най-дръзкият опит – парче, което спокойно би паснало в каталога на PC Music и едновременно разкрива нова вокална сила на DARA. Онче бонче черпи от бразилския фънк и ще напомни на мнозина за São Paulo на The Weeknd, внасяйки свежо звучене, все още непознато на местната сцена. Забранено също впечатлява с умело вплетени ориенталски мотиви, избягващи клишетата на поп-фолка и подсказващи, че българският поп може да преосмисли тези територии. Нищо повече е друга приятна изненада – балада със симфоничен размах, която позволява на гласа на DARA да разгърне искреност и емоция.
Не всяко парче обаче издържа на този заряд. Да не можем е модерен ърбън трак с R&B и трап елементи, който звучи повече като изпълнен по задължение радио стандарт, отколкото като запомнящ се сингъл. Диамант и Дистанция остават в предвидимата сейф зона, а дори участието на Emil TRF не успява да изведе Дистанция сред по-силните композиции. 1 на 1,000,000 предлага стегната продукция и синтпоп/диско посока, но мелодията е твърде безлична. Демони се стреми да звучи като концертен химн, но не успява да вдигне емоционално албума преди разочароващия финал, въпреки оптимистичния текст.
ADHDARA е проект, който заслужава внимание – не само защото дългосвирещите албуми в българската поп сцена са рядкост, но и защото показва артист, който превръща личния си хаос в изкуство. Липсата на ясна музикална посока остава, но този път тя е концептуално обоснована. Най-силните моменти идват, когато DARA експериментира и напуска зоната на комфорт, докато слабите са там, където следва очакванията. Крайният резултат звучи като важна стъпка напред, макар и не като окончателното намиране на собствен глас. Албумът доказва, че DARA има потенциал за повече – въпросът е дали ще се обгради с правилните съмишленици, които да я тласнат към най-смелата ѝ версия, вместо да я връщат в рамките на удобното.
