Позната сцена: Florence Welch, облечена в дълга рокля, тича по сцената, обляна в дъжд. Косата ѝ е мокра, а гласът ѝ звучи като мълния, разкъсваща бурята. Публиката крещи – не като на концерт, а сякаш присъства на древен ритуал, призоваващ самата стихия. Отстрани всичко изглежда като поредния катарзисен спектакъл, в който Florence се превръща в проводник на нещо по-голямо от самата себе си. Но само няколко часа по-рано, зад сцената, тя е преживяла съвсем различен вид кръвопролитие. Обилното кървене довежда до диагноза – извънматочна бременност. Последвалият спонтанен аборт я отвежда в болница, където лекарите установяват спукана фалопиева тръба. Следва животоспасяваща операция.
Това е моментът, в който митологията на Florence се сблъсква с реалния живот. От този телесен и духовен катаклизъм се ражда Everybody Scream. Още първите секунди на албума казват всичко – заглавната песен започва с мистичен зов, последван от ритуални барабани. Докато гласове на банши ехтят в хор, Florence пее за пърформанса като форма на оцеляване. Въпреки че албумът е наситен с познатата алхимия от езически образи и заклинания, Everybody Scream звучи по-земно и уязвимо. Под пластовете мистика пулсира признание за обсебващата нужда от сцената, за онова непреодолимо желание да продължаваш да даваш, дори когато тялото вече се разпада.
Приносът на Mark Bowen от IDLES придава на албума сурова инди-рок поетичност, най-осезаема в Music By Men. Върху приглушената акустична китара и нежното пиано Florence разгръща сцена от ежедневието: връщане у дома след терапия за двойки и оглушително мълчание. Постепенно текстът преминава от интимно към политическо – от личната криза към критика на музикалната индустрия. “Listening to a song by The 1975 I thought ‘f*** it’ / I might as well give music by men a try… Let me put out a record and let it not ruin my life”, пее тя с глас, в който има повече умора, отколкото гняв. В One of the Greats тази емоция се превръща в постпънк изповед, задвижвана от груби китарни рифове. Florence Welch пее с протяжен, свиреп тембър, който напомня за Patti Smith и PJ Harvey в най-суровите им моменти. Естествено, богатата театралност – запазената марка на Florence + the Machine – е вплетена в самото ДНК на Everybody Scream. И тук ще откриете познатата доза грандиозни припеви и апокалиптични перкусии, но под тях, повече от всякога, пулсира нещо ранимо и дълбоко човешко. Там, където предишните албуми търсеха катарзис чрез епичното звучене, Everybody Scream намира сила в тишината.
Florence Welch може да предизвика буря от звук, емоции и митология, но винаги остава способна да наблюдава хаоса с изумителна яснота. В Everybody Scream този поглед се обръща навътре – албумът звучи като ритуал, в който тя се осмелява да надникне дълбоко в бездната. Тук Florence вече не се опитва да избяга от обсесивния кръг на пърформанса – тя го приема като проклятие, за което е готова да плати пълната цена. И макар тази цена да е плашещо висока, резултатът е безспорен.
