Маската винаги е била закрилата на Orville Peck, но в Mule тя спира да го пази. В най-личния си албум той прекарва зависимостта и възстановяването през музика, която стопява всяко разстояние между сценичния образ и човека отдолу.
Темата за смъртността заема все по-централно място в творчеството на Orville Peck. Новият му албум Mule проследява с болезнена откровеност най-тежкия период в живота му – година, белязана от раздяла след четиригодишна връзка, задълбочаваща се употреба на алкохол и наркотици и предозиране в хотелска стая в Ню Йорк.
Mule започва с мрачна хипотеза – какво би се случило, ако Orville не беше оцелял. В пролога Eulogy of a Man Turned Mule не звучи неговият глас, а тези на Emmylou Harris, Allison Russell и Noah Cyrus. Певиците изпълняват ролята на своеобразен гръцки хор и оформят погребален химн с традиционно американско фолклорно звучене. „Исках албумът да започне с този гръцки хор, почти като гласове, които пеят стар традиционен химн“, казва той пред The Line of Best Fit. Това, което първоначално започва като група отделни песни, постепенно се превръща в хронологичен разказ. „Продължавам да се шегувам, че това е моята версия на Tommy на The Who“, казва Peck. „Това е нещо като моята рок опера.“
Това е рязка промяна за артист, който дълго време прикрива личните си истории зад образите и митовете на американския Запад. Orville Peck се появява на музикалната сцена през 2019 г. с характерната маска с ресни и плътен баритон, често сравняван с гласовете на Roy Orbison и Elvis Presley. Самоличността му остава обвита в мистерия, но артистът никога не крие, че е гей. Още от началото темите за любовта и отношенията между мъже присъстват открито в текстовете му, а яркият и театрален сценичен образ допринася за превръщането му в едно от най-разпознаваемите имена на съвременната кънтри сцена. През следващите години кариерата на Peck постепенно излиза извън рамките на кънтри сцената. Той записва музика с Elton John и Kylie Minogue и получава наградата Vito Russo Award на GLAAD – отличие, което се връчва на открити ЛГБТИ+ личности от медиите и развлекателната индустрия с принос към по-голямата видимост и приемане на общността. Успоредно с това разширява присъствието си и извън музикалната индустрия, като дебютира на Broadway с водеща роля в Cabaret.
Години наред мистерията около Orville Peck е важна част от образа му. Песните му звучат лично, но остават достатъчно стилизирани, за да запазят дистанцията между сценичния герой и човека зад маската. С Mule тази граница до голяма степен изчезва. „Разбрах, че когато не казвам истината за това, през което преминавам, после винаги оставам малко разочарован от музиката“, признава той пред списание Rolling Stone. „Имам чувството, че донякъде заблуждавам самия себе си. А този път просто нямаше как да скрия или смекча това, което исках да разкажа.“

За случилото се през юни 2023 г. трудно може да се намери метафора. Peck се готви да започне турнето Bronco Tour с разпродаден концерт в театъра на Madison Square Garden, но зад кулисите преживява един от най-тежките периоди в живота си. Дългогодишната му връзка приключва по-рано същата година, а през следващите месеци употребата на алкохол и наркотици се задълбочава. Вечерта преди концерта той излиза, напива се, среща бившия си партньор в клуб и емоционално се срива. След като се връща в хотела си, предозира. „Изобщо не се справях с това, което преживявах.“, казва Peck. „В един момент просто изгубих контрол. Върнах се в хотела си и се опитах да сложа край на живота си. Това беше огромен повратен момент за мен и след него започнах да осъзнавам много неща. Явно беше нещо, през което трябваше да премина.“
На следващата сутрин екипът му го намира и му поставя ултиматум – или отменя турнето и търси помощ, или продължава без тях. Orville все пак излиза на сцената същата вечер. След концерта отлага останалите дати от турнето и постъпва в рехабилитационен център в Los Angeles. В началото обаче далеч не е убеден, че мястото му е там. Песните от първата половина на Mule улавят именно това отрицание, при това с почти комична точност. В Already Gone музикантът представя рехабилитацията почти като присъда, а жизнерадостната Rehab Blues превръща един от най-мрачните периоди в живота му в иронична история с рагтайм звучене.
„Като чувствителен артист сигурно би било логично да напиша много тъжна и тежка песен за това, че съм в рехабилитационен център“, споделя Orville. „Но истината е, че изобщо не исках да бъда там. Мислех си, че си губя времето и че всъщност нямам проблем. Затова реших да напиша възможно най-смешната песен за това преживяване, защото тогава единственото, което си мислех, беше: „Майната му. Искам просто да си тръгна.““ Пред LA Times той признава, че влиза в лечението с убеждението, че останалите наистина са болни, докато неговият собствен проблем е нещо, което може да държи под контрол. По думите му това е бил „фалшив егоистичен претекст“.
Това убеждение трудно се пропуква, защото усещането, че е различен, отдавна е в основата на начина, по който Orville Peck възприема себе си. Израства като гей момче между Южна Африка и Канада и намира своето бягство в балета, музикалния театър, пънка и бунтарския дух на Johnny Cash и Willie Nelson. Привличат го и ярки, неконвенционални фигури като Dolly Parton и John Waters – хора, които превръщат аутсайдерската си позиция в част от своята идентичност. С времето Peck прави нещо подобно и със собствения си образ. „Обичам да правя нещата по моя си начин“, казва той. „Понякога това ми изиграва лоша шега!“
Рехабилитацията го кара да се изправи и пред по-тъмната страна на тази нагласа. Разказвайки за Already Gone, Orville признава, че песента е опит да назове собствената си слабост – убеждението, че е толкова различен, че правилата сякаш не важат за него. „Мисля си, че съм толкова уникален и че не съм като останалите“, казва той. Изводът се оказва отрезвяващ: „Оказва се, че съм зависим, имам проблем и всъщност не съм по-различен от всички тези хора.“
След около месец Peck прекратява лечението и отново започва да употребява. Все още тежко преживява раздялата, връща се в дома си в Hollywood Hills и опитва да запълни празнотата с партита, кратки авантюри и случайни запознанства. Този период продължава до една сутрин през ноември, когато след поредната тежка нощ се събужда с ясното усещане, че нещо трябва да се промени. Именно тогава взема решение окончателно да спре.
Трезвеността му носи повече яснота, но го кара да се вгледа и в друг вътрешен конфликт – напрежението между Orville Peck като сценичен образ и човека зад маската: „Една от темите, които изследвам в албума, е тази раздвоеност между мен като Orville, артиста, и мен, когато сваля маската, прибера се вкъщи и просто съм обикновен човек, седнал сам в спалнята си. Често се чувствам разкъсан между тези два свята.“
Именно това усещане вдъхновява заглавието на Mule. Мулето е кръстоска между кон и магаре – животно, което не принадлежи напълно към нито един от двата свята. Orville Peck описва себе си по сходен начин – като „човек между два свята, който всъщност не знае къде принадлежи или къде е мястото му“. Заглавието продължава и линията, започнала с Pony, Bronco и Stampede, но този път метафората има по-личен смисъл. Mule е за вътрешните противоречия и приемането, че различните страни на една личност невинаги могат да се съберат в едно цяло.
Orville Peck разбира добре иронията – маската, която първоначално му помага да се скрие, с времето се превръща в начин да покаже повече от себе си. „Нямах представа, че решението да нося маска ще разкрие толкова много за мен“, признава той. „Да, звучи прекалено банално, но всички носим маски. Всички се държим по различен начин според това къде сме и с кого сме – на работа, с приятели или с определени хора. Но когато се прибереш у дома, независимо кой си, накрая оставаш насаме със себе си.“


