Още преди да се изкачат на върха през 1995 година, Pulp вече са оставили отпечатък върху алтернативната сцена с четири албума, но именно Different Class ги превърна в неделима част от пантеона на бритпопа. Докато Oasis залагат на самоуверения хедонизъм, а Blur – на артистичната игра с жанрове, Pulp се отличават с интелектуалната си провокация и социалната чувствителност.
В центъра на тази магия стои Jarvis Cocker – фигура, която умело преплита миналото и настоящето на британската музика. Текстовете му са хроника на градската самота, на предизвикателствата на тийнейджърството и на класовите противоречия. С годините Jarvis не се ограничи в рамките на носталгията. Той продължи да търси и преоткрива себе си – премина през период на електронни експерименти, потопи се в чувствеността на Serge Gainsbourg, а напоследък намира утеха и в творчеството на Bob Dylan. Независимо от жанровите метаморфози, той остава верен на инстинкта си да разказва истини, които често остават недоизказани.
Днес Pulp се завръщат с More – първия си албум от 24 години и първия след смъртта на басиста Steve Mackey. Един типичен албум на групата никога не е просто колекция от песни, а преживяване, в което музиката провокира и изненадва. И този албум не прави изключение. В него композиции, създадени да ехтят по стадионите, се редуват със странни, но проникновени моменти, които са толкова типични за Pulp.
Spike Island звучи така, сякаш е създадена, за да озвучи изгрева над калния хълм на Glastonbury ’95, когато публиката не просто слуша, а вярва. Got To Have Love е като F.E.E.L.I.N.G.C.A.L.L.E.D.L.O.V.E – същата тънка самоирония, но пречупена през филтъра на ретро диско звученето. Tina носи нежността на стар поп шансон, а в текстът жената, която си е тръгнала, оживява в сцена, едновременно смешна и трагична: “Screwing in a charity shop on top of black bin bags full of donations, the smell of digestive biscuits in the air”. Slow Jam e пропита със сексуалност и напрежение, конкуриращи се с най-дръзките моменти в This Is Hardcore, а My Sex е музикално подшушване, което трябва да бъде чуто само насаме, когато никой не гледа. Подобно на Underwear, парчето те кара да се чувстваш като неволен свидетел на нещо дълбоко лично.
След като преди две десетилетия Pulp скъсаха с бритпопа чрез мрачните въздишки на This Is Hardcore и природната меланхолия на We Love Life, More идва като уверено продължение на тази линия. Албумът не търси сензация, а онази непоколебима истина, която Jarvis Cocker винаги е умеел да формулира с бръснеща точност. Той продължава да вижда крехката романтика в баналното, както и пошлостта, скрита зад лъскавите фасади. Герои, които сякаш сме срещали преди в песните му, се появяват отново – поостарели, но все така негови. More е не просто завръщане, а напомняне, че времето може да промени контекста, но не и гласа на онези, които наистина имат какво да кажат.
