В подкаста Are You a Charlotte? писателката и колумнистка Candace Bushnell заяви, че поколението Z прави по-малко секс в сравнение с предишните поколения. Според нея това е знак за обезпокоително пуритански нагласи сред днешната младеж. Темата за пропастта между поколенията присъства и в поп културата – особено след като Sabrina Carpenter представи обложката на новия си албум Man’s Best Friend. На снимката 26-годишната певица е коленичила пред мъж, който я държи за косата. За едни това е самоиронична пародия на женските клишета в масовата култура, а за други – образ на подчинение и обезпокоителна капитулация пред мъжкия поглед.
Sabrina Carpenter се позиционира като наследница на дълга традиция от звезди, които превръщат женската сексуалност в арена за културни сблъсъци. Ако Dolly Parton печелеше с чар и самоирония, а Madonna провокираше със скандали, то Sabrina използва тяхното наследство, за да изгради собствен стил. На фона на днешния поп, където уязвимостта и личните изповеди на изпълнители като Taylor Swift или Gracie Abrams доминират, тя предпочита театрално преувеличение и ретро стилистика. Въпреки усилията на споменатите пионери, откритото говорене за женското желание все още предизвиква скандал. Когато преди година Sabrina изпя “I’m so horny” в песента Juno, реакцията беше такава, сякаш поп културата тепърва открива правото на жените да говорят за сексуално удоволствие.
В Man’s Best Friend Sabrina Carpenter толкова усърдно играе с образа си, че на моменти звучи като пародия на самата себе си. Това обаче не отслабва ефекта – напротив, албумът е свеж и забавен. Силата му е в умението ѝ да превръща всяка строфа в интелигентна игра на думи, съчетана с безпогрешен усет за мелодия. В House Tour уж невинната песен за мечтания дом постепенно се разгръща като ироничен наръчник по Kama Sutra, поднесен с намигване. А Go Go Juice впечатлява с имитацията на пиян телефонен разговор към бивши любовници, превръщайки личното разочарование в трагикомедия.
В Man’s Best Friend Sabrina Carpenter надгражда идеите от Short n’ Sweet, този път с повече размах и амбиция. Албумът звучи като поклон пред последните десетилетия в поп музиката. Сингълът Manchild е синтпоп хит, който включва кънтри и диско елементи, без да губи своята ефективност. House Tour връща към средата на 80-те с ритми и вокали, напомнящи Paula Abdul, а Never Getting Laid се движи по гладката повърхност на 70-тарския софт рок и R&B, вплетени в модерна продукция. Tears е кулминацията на диско-линията – бляскав трак, започващ като песен на забравеното испанско дуо Baccara. Сред връхните моменти изпъква и We Almost Broke Up Again Last Night – балада за нестабилна връзка, която впечатлява с китарно соло и струнни аранжименти.
Въпреки честите критики, че Jack Antonoff е “преекспониран” продуцент след работата си с редица поп звезди, Man’s Best Friend е силен аргумент за неговата гъвкавост. Със смелото използване на живи инструменти и непрекъснат поток от запомнящи се рефрени, Jack и Sabrina правят убедителен скок напред. Най-провокативното в проекта е изборът им да плуват срещу течението на индустрията. В епоха, когато изгладената дигитална продукция е стандарт, те експериментират с неконвенционални инструменти като клавинет, ситар и агого, и препращат към класики като Voulez-Vous на ABBA и Tusk на Fleetwood Mac.
Не е нужно да живееш като Sabrina Carpenter, за да се разпознаеш в Man’s Best Friend. Албумът не е наръчник за перфектна интимност, а за радостта от това да споделяш колко нелепи могат да бъдат хората. Sabrina не се взема твърде насериозно – тя пее за хаоса и разочарованията, превръщайки личните драми в колективен смях. Всяка песен стъпва върху идеята, че дори най-болезнените истории могат да звучат освобождаващо, ако бъдат разказани с правилната доза ирония.
