Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното.
Един от най-скъпите дарове, които един артист може да ни даде е комплексно и противоречиво творчество, което продължава да се разгръща дори сред десетки слушания. Такъв е случаят с исландската певица Bjork, която още в началото на 90-те грабва вниманието на меломаните с необичайната си интерпретация на поп музика. От тогава търсенията ѝ в сферата на изкуството я отвеждат до неочаквани територии. В рамките на девет студийни албума Bjork прескача смело през различни звуци докато изследва мястото си в света, а ключът към вникването в музиката ѝ си остава разбирането на начина, по който използва гласа си (често като отделен музикален инструмент). Слушането на цялостен проект на Bjork от начало до край често представлява едно очарователно, но изтощително преживяване. И въпреки, че всичките ѝ записи са маркирани от разпознаваем почерк, най-добрите ѝ албуми успяват да звучат едновременно смело, красиво и стегнато. Затова, докато очакваме с притаен дъх излизането на предстоящия “Fossora”, обръщаме поглед назад и отсъждаме…
Шедьовърът
Homogenic (1997):
В магнум-опуса си Bjork обръща гръб на поп елементите от първите си два албума и създава еклектичен trip hop шедьовър, който звучи едновременно футуристично и органично. Емоционалните пейзажи на исландката никога не са звучали по-респектиращо (“I’m a fountain of blood in the shape of a girl”), самоиронично (“I thought I could organize freedom, how Scandinavian of me”) и вдъхновяващо. Ледените електроники се разтопяват под звуците на спиращи дъха симфонични аранжименти, а химновите мелодии обладават съзнанието ни за дълго.
Класиката
Post (1995):
“Post” е логичното продължение на “Debut”, но успява да надгради на всички основи – бийтовете са по-ударни, вокалите са по-гъвкави, текстовете са по-вдъхновени. Разнообразието от стилове шокира на първо слушане, но придобива съвсем различен смисъл, когато разгледаме албума като колекция от песни, чрез които Bjork комуникира с приятели и роднини, след като емигрира от Исландия. “Army of Me” е мотивиращо обръщение към малкия ѝ брат, “Enjoy” е любовно писмо, адресирано до Лондон, “Possibly Maybe” е сбогуване с бившия ѝ Stephane Sendnaoui, а “Cover Me” е признание към продуцента ѝ Nelle Hooper.
Задължителният
Vespertine (2001):
Много фенове ще ви кажат, че “Vespertine” е любимия им албум на Bjork. В това няма нищо изненадващо, предвид класическата му красота. В четвъртия си албум певицата бяга от контролирания хаос на “Homogenic” и залага на зряла и човешка поезия. Вдъхновена от преживяването на силна любов и тихите следобеди вкъщи, музиката звучи премерено и изчистено и омайва с интересна структура, магични емоционални вокали и очарователни текстове. Роклята с лебедов силует, с която певицата позира на обложката, пък ще остане легендарна завинаги.
Препоръчителният
Vulnicura (2015):
Същата тази любов, която Bjork възпява във “Vespertine” умира 14 години по-късно в болезнения “Vulnicura”, документиращ раздялата ѝ с дългогодишния партньор Matthew Barney. Осмият албум на исландката е не само най-тъжния и въздействащ запис, който е издавала, но и един от най-добрите “break-up” албуми на предното десетилетие. Софистицираните струнни аранжименти контрастират на суровите електронни бийтове на Arca, а ефектът е подобен на този в “Homogenic”.
Противоречивият
Biophilia (2011):
“Biophilia” е иновативен проект, които построява мост между света на технологиите и природата. Придружен от поредица от интерактивни приложения и необичайно лайв шоу, космическият албум е красив, но твърде претенциозен, дори за стандартите на Bjork. За да реализира дидактическата концепция на проекта, певицата залага на минималистични аранжименти, които рядко използват повече от един музикален инструмент едновременно. Резултатът е противоречив.
Незадоволителният
Volta (2007):
“Volta” далеч не е лош албум, но просто не е достатъчно интересен. Аранжиментите не се запомнят с нищо специално, а голяма част от песните (с изключение на внушителните “Wanderlust”, “The Dull Flame of Desire” и “Declare Independence”) преминават без да оставят силно впечатление. И въпреки, че във всички албуми на Bjork има интересни елементи, “Volta” успява да изненада единствено с липсата на ясна посока.
Останалите
Bjork записва соловия си “Debut” (1993) с идеята да реализира електронните си денс амбиции, които не се вписват в рок звученето на тогавашната ѝ група The Sugarcubes. Въпреки това, записът отива много по-далече и загатва за потенциала, който тя ще разгърне след нея. В акапелния “Medulla” (2004) човешкият глас е издигнат в култ, а резултатът е доста добър за идеята, с която е създаден албума. Разбира се, далеч не е за ежедневно слушане. “Utopia” (2017) е изключително монотонен и разтеглен, а бийтовете на Arca вече нямат същото въздействие, както във “Vulnicura”.