Скенер: Blondie

Скенер: Siouxsie and the Banshees

В края на 70-те години Siouxsie and the Banshees...

Скенер: Patti Smith

Patti Smith е единствена по рода си. Музикалната икона...

Скенер: USHER

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на...

Скенер: Kate Bush

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на...

Скенер: Low

Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на...

Share

​​Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното. 

Blondie започват кариерата си като ъндърграунд пънк атракция, а после еволюират в ню уейв звезди. Успехът им се дължи до голяма степен на вокалистката Debbie Harry, която успява да улови духа и емоцията на младежкия бунт през 70-те, докато жонглира смело с образа си на секс символ. Още по-вълнуваща е размитата граница между сладникавата поп атракция и техничността на сериозния стадионен рок.

Класиката:

Parallel Lines (1978):

Днес всички познаваме “Parallel Lines”, като един от най-култовите албуми на 70-те години. Това е моментът, в който звездите се подреждат за Blondie, което прави тогавашните обвинения в предателство към пънка още по-забавни. Третият албум на нюйоркчаните си остава най-успешният албум на група, започнала кариерата си от сцените на легендарния клуб CBGB. Впечатляващ микс от пънк и поп, албумът доказва, че на Debbie и момчетата не им пука за жанровите етикети и рамки.

Задължителният:

Eat to the Beat (1979):

“Eat to the Beat” продължава оттам, откъдето свършва “Parallel Lines”. В рамките на 12 песни Blondie доказват репутацията си и записват хитови парчета, отразяващи вдъхновенията им по онова време под формата на реге, Мотаун, диско и пънк елементи. След еуфорията на “Dreaming”, “Union City Blue” и “Atomic” нищо повече няма да е същото, а Blondie ще се опитват да повторят формулата на албума отново и отново.

Препоръчителните:

Plastic Letters (1977):

Във втория си албум “Plastic Letters” Blondie продължават да градят върху основите на едноименния си дебют и забиват ударни рок парчета с артхаус туист. По-голяма част бледнеят пред това, което ще чуете в следващите им албуми, но непринуденото очарование на “Fan Mail”, “(I’m Always Touched by Your) Presence, Dear” и “Cautious Lip” подсказват за върховете, които Debborah и Chris Stein ще достигнат през следващите години, а продуцентът Richard Gottehrer успява да отрази първичната енергия на живите им изпълнения.

Autoamerican (1980):

През 1980 година Blondie са на върха на славата си. Вместо да заложат на сигурно, те решават да направят рязък завой и да се отдадат на експерименти. В резултат на това, “Autoamerican” е вълнуващ и непредвидим. Еклектичния микс от джаз, блус, ска и фънк парчета шокира на първо слушане, а Debbie доказва, че е същински хамелеон зад микрофона, записвайки един от първите хитови рап куплети в музиката… изобщо?!

Незадоволителният:

Ghosts of Download (2014):

Остаряването на иконични фигури като Debbie Harry пред светлините на прожекторите винаги ще бъде странно изживяване, предизвикващо противоречиви реакции. Особено вълнуваща е трансформацията на гласа ѝ, която маркира различния облик на по-късното творчество на Blondie. “Ghosts of Download” се опитва да прикрие липсата на вдъхновение с бляскави електронни денс аранжименти и понякога успява. Големият проблем е, че не звучи като албум на Blondie.

Избягвай:

The Hunter (1982):

“The Hunter” звучи като пирона в ковчега на Blondie през 1982 година. Последният им албум преди завръщането през 1999 година е изгладен поп запис, лишен изцяло от енергията на ню уейв и пънк звученето, което ги прави популярни. Днес помним повече трудния период около него със здравословните проблеми на Chris Stein и скандалите между членовете на групата отколкото музикалното му съдържание.

Другите:

Дебютът “Blondie” (1976) поставя основите, върху които групата ще гради занапред. Изненадващото завръщане “No Exit” (1999) се помни със страхотния сингъл “Maria” и почти нищо друго. “The Curse of Blondie” (2003) напомня на жанровите им експерименти в началото на 80-те със смесени резултати. “Panic of Girls” (2011) има потенциал, който бива помрачен от твърде лъскавата продукция. “Pollinator” (2017) е носталгично завръщане към корените и препраща към клубната енергия на първите им издания.