Скенер е рубриката, в която LOUD преобръща дискографията на култов артист или група с богата история. Резултатът е разбор на творчеството и спестено време за вас, което бихте отделили за търсенето на най-якото и интересното.
Coldplay са една от групите, които определиха модерните рок и поп трендове през последните две десетилетия. И все пак е трудно да си представим, че Chris Martin, Jonny Buckland, Guy Berryman и Will Champion са си мечтали за глобална доминация в края на 90-те, когато са създали групата през университетските си години. Триумфът ѝ на големите сцени им дава самочувствието да работят с нови сътрудници, звуци и жанрове, а в резултат на това получаваме една разнообразна, макар и не съвсем постоянна откъм качество, дискография.
Класиката
A Rush of Blood to the Head (2002):
“A Rush of Blood to the Head” е най-успешният албум на Coldplay с над три милиона продадени копия по цял свят и редица престижни награди. Chris Martin и компания някак успяват да игнорират напрежението от високите очаквания след успешния си дебют и да запишат албум, който определя най-ясно есенцията на английската група с отличен баланс между енергични концертни класики и интимни балади. Това е и последния път, в който Coldplay не звучат като музиканти, които се стремят да бъдат най-голямата група в света.
Задължителните
X&Y (2005):
Преди да се спрат на финална версия, Coldplay отхвърлят две други версии на “X&Y”. Без значение от това, третият албум в дискографията им е определящ момент, който трансформира окончателно траекторията на кариерата им. В него британците решават да излязат от зоната си на комфорт и да заложат на по-грандиозни аранжименти, спейс рок атмосфера и зрели текстове. Резултатът е почти Pink Floyd-ски и поставя основите за бъдещи експерименти като по-интровертния “Ghost Stories”.
Viva la Vida or Death and All His Friends (2008):
Зад екстравагантните костюми на френски революционери, които Coldplay носят през 2008 година се крие поредния неочакван музикален завой. Трудно е да го сравним с “Kid A” на Radiohead, но по същия начин това е най-многопластовия и музикантски албум, който групата издава. Продуциран от легендарния Brian Eno, Coldplay взимат редица смели решения, за да представят типичната си емоционалност и сантименталност по нечуван до онзи момент начин. “Viva la Vida” е евентуална бъдеща класика.
Препоръчителният
Mylo Xyloto (2011):
Измислянето на несъществуваща дума за заглавието на албум е претенциозна крачка, но през 2011 година Coldplay могат да си позволят всичко. Освен че измислят нови думи, те записват дует с Rihanna, изпълняват песните с в The X Factor и не се страхуват да завладеят поп класациите с електронни звуци. На първо слушане”Mylo Xyloto” звучи като твърде драстична промяна, но времето се оказа благосклонно към албума, който продължава да звучи свежо и днес.
Противоречивият
Ghost Stories (2014):
“Ghost Stories” документира тежкия развод на Chris Martin с тогавашната му съпруга Gwyneth Paltrow. Албумът е задушевен поглед към сриващото се съзнание на един човек, който е на върха на кариерата си, но не успява да не наслади на успехите си. Песните са предимно атмосферични и баладични, но не биват разбрани при излизането си. Това е един от онези случаи, в които цялостния проект е по-силен от отделните си части.
Незадоволителният
Everyday Life (2019):
Вълнуващ е начина, по който Coldplay отново се гмурват в дълбоките води с експерименталния “Everyday Life”. За съжаление, амбициозният запис не оправдава очакванията и звучи като пропилян шанс, въпреки интересните елементи, до които се докосва. Сериозните текстове за полицейското насилие, климатичните промени, расизма, войните и контрола над оръжията в САЩ се губят някъде зад претенциозността.
Останалите
“Parachutes” (2000) е обещаващо начало на кариерата на Coldplay, което се отличава с искрени емоции, “A Head Full of Dreams” (2015) повтаря изцяло формулата на “Mylo Xyloto”, но с Beyonce на мястото на Rihanna, а “Music of the Spheres” (2021) е хаотичен проект, който се опитва да бъде твърде много неща едновременно.