Откриващото парче от новия албум на Ed Sheeran, Play, играе ролята на коментар върху собственото му наследство. Минаха 20 години от първите му демота и почти 15 откакто подписа с мейджър лейбъл. Междувременно културният климат се промени – жанровете се размиха, алгоритмите подмениха радио ефира, а обхватът на мейнстрийм звездата се сви поради неговата почти догматична музикална формула. Каквато и да беше комбинацията от съавтори и продуценти, резултатът винаги оставаше подобен. Това може да се разглежда като силно развит мелодичен рефлекс, но и като нежелание да се рискува.
След като – (Subtract) и Autumn Variations донесоха на Ed Sheeran най-силното критическо признание в кариерата му, макар и с по-умерена реакция от феновете, Play е обратен завой. Той връща добре познатата формула, която успокоява лейбълите и гарантира стабилно присъствие в Spotify плейлистите. Историята за записите в Гоа уж трябва да добави екзотична аура, но крайният резултат едва докосва обещаните индийски влияния. Вместо органична стилистика, те звучат повече като маркетингов трик, представен като артистичен избор.
Привидният глобализъм на Play започва с водещия сингъл Azizam – опит за отваряне към персийската музикална традиция. Това е един от малкото моменти в албума, който звучи органично. След него обаче глобалните препратки все повече изглеждат декоративни. Индийските перкусии в Heaven са по-скоро дискретно украшение, а включването на Arijit Singh в Sapphire придава мултикултурен блясък, който остава повърхностен. Вместо да оформят нова рамка, тези елементи се поглъщат от едно статично звуково ядро, което не се променя от външните влияния. Междувременно голяма част от албума е изпълнена с предвидими балади, звучащи като ехо от стари негови песни.
Парадоксално, най-силните моменти в Play не идват от шумно рекламираното му международно пътешествие, а от по-близки до британската електронна сцена влияния. В Don’t Look Down съавторът Fred again… измества фокуса – познатата мелодичност на Ed се преплита с космически рейв синтезатори и постепенно преминава в хаус ритъм, който звучи свежо. Това е един от редките случаи, в които гласът му не доминира, а се адаптира. Symmetry е друг пробив – започва с ориенталски перкусии и мелодии, но се издига над собствената си формула с дълбок sub-bass.
Play е албум с видима амбиция, но тя остава повече празно обещание, отколкото реално постижение. Опитите за звуково разширяване сочат към нови посоки, но никога не ги следват докрай. Източните влияния присъстват като ориентири на картата, но вместо да се превърнат в истински маршрут, се размиват и потъват в непреклонната гравитация на познатата формула. В крайна сметка албумът прилича на атлас, изпълнен с екзотични дестинации, които обаче неизменно водят обратно към едно и също място.
