Понякога шест години са цяла вечност, особено в бързо развиващия се музикален свят. Между последните две издания на Justin Timberlake “Man of the Woods” и “Everything I Thought It Was” светът преживя глобална пандемия и два президентски мандата. И все пак дългата пауза между проекти не е нещо ново за музиканта – новият му албум е едва шести в дискография, обхващаща повече от две десетилетия. До този момент Justin успяваше да оправдае продължителното очакване с качествени многопластови проекти, балансиращи хитовите мелодии с приятни експерименти. От софистицираните аранжименти в “The 20/20 Experience” до южняшкия чар на “Man of the Woods” – всеки негов албум се усещаше като крачка напред в развитието му.
И именно тук се появява “Everything I Thought It Was”, който нарушава тази тенденция с банални парчета, които се целят към комерсиален успех, но пренебрегват артистичното развитие. Музиката на Justin Timberlake винаги е била повлияна от артистите, които го вдъхновяват (Michael Jackson, Stevie Wonder и Prince), но въпреки това тяхното звучене беше имплементирано успешно в по-голямата картина. Този път, обаче, композициите се сриват под тежестта на предвидимостта и използват чужди похвати, вместо да изградят своя собствена идентичност. Макар да е разбираемо желанието да заложи на сигурно след лошия прием на по-смелия “Man of the Woods”, трудно е да прикрием разочарованието си.
Дължината на “Everything I Thought It Was” също изиграва лоша шега на Justin. В сърцевината на проекта вероятно се крие албум, който можеше да бъде една идея по-малко разочароващ, но за 77 минути записът неизбежно губи инерция и прави преживяването за слушателя още по-изтощително. Освен това, в целия албум този път липсва обединяваща тема. Дори типични за Timberlake клубни парчета като “F**kin up the Disco” и “No Angels” не успяват да оставят трайно впечатление, тъй като липсват запомнящи се рефрени.

Факт е и това, че проектът излиза през не особено добър период за Justin Timberlake – през последната година името му се свързва по-често с историите, които Britney Spears разказа в мемоара си, отколкото с музикалната му кариера. Разбира се, темата е по-нюансирана отколкото феновете на двамата се опитват да я изкарат. Justin не е пряко отговорен за патриархалната култура, благодарение на която потръгва соло кариерата му в началото на века, но той несъмнено се възползва от нея – видеоклипът към първия му голям хит “Cry Me a River” е доказателство за това, както и небезизвестната ситуация с Janet Jackson през 2004. В светлината на всичко това, текстът на “Conditions” от новия албум звучи безумно – в припева той изисква някой да го обича според неговите условия, които са: “I make a couple hundred bad decisions, do some shit I know won’t be forgiven…”
На фона на доминиращата посредственост в записа, няколко парчета успяват да се откроят като слушаеми. Макар че студийната версия на “Sanctified” не успява да се докосне до първичната енергия на изпълнението ѝ в SNL преди няколко седмици, рок градацията звуци освежаващо. “Drown” завладява с минималистичен вайб и ефирни вокалните хармонии, а “Flame” представлява връхната точка на албума и напомня на слушателите за способността на Justin Timberlake да създава въздействащи горчиви песни за любовните несполуки (в духа на “What Goes Around…” и “Amnesia”).
Може би е несправедливо да очакваме, че Justin Timberlake винаги ще успее да се адаптира към времената. Приносът му през миналите две десетилетия безспорно е голям, но може би тази ера е отминала и е време на други артисти да блестят. И все пак, дори да приемем това, липсата на вдъхновение в “Everything I Thought It Was” прави лошо впечатление. Човек би си помислил, че шестте години между изданията ще осигурят достатъчно време за развитие, но изглежда на този етап Justin трябва да се замисли сериозно за посоката на кариерата си.
4/10
Слушайте в Spotify и Apple Music.