Третият албум на Madison Beer излиза след месеци на нарастващи очаквания. През годините певицата постепенно изгради силна, но често подценявана дискография, която затвърди позицията ѝ на артист с ясно разпознаваем стил. Тя умее да съчетава кинематографичната меланхолия, типична за Lana Del Rey, с уверения поп блясък на Ariana Grande.
На този фон сингълът make you mine прозвуча като ясна нова посока в кариерата ѝ. Вместо да следва познатата си формула, Madison Beer заложи на по-електронно звучене и заряд, който е по-близо до клубната сцена, отколкото до типичния радио поп. Рискът се оказа добре изчислен – парчето бързо набра популярност в TikTok и получи допълнителен тласък с номинация за „Грами“. Всичко това логично подготви почвата за следващата стъпка – голям поп албум, който да затвърди промяната и новия ѝ образ. Вместо това проектът се забави заради поредица от отлагания, разтегнати срокове и объркваща маркетингова стратегия.
Ерата около locket започна с yes baby – енергичен трак, който естествено продължи посоката, зададена от make you mine. Песента звучеше като логичната следваща стъпка и като знак, че Madison Beer ще развие още повече тази електронна линия. Точно затова внезапната смяна на курса с bittersweet се усети като крачка назад. Парчето има отчетливи влияния, които напомнят на twilight zone на Ariana Grande, и така допълнително размива общата идея. В резултат посоката стана по-неясна и остана усещането, че албумът все още търси своята идентичност.
Ако сме честни, make you mine и yes baby звучат като две страни на една и съща монета. bittersweet обаче, както и голяма част от останалите песни, сякаш идва от съвсем различен свят и стъпва върху вече познати идеи. Трудно е да се отърсиш от усещането, че по пътя е изоставен първоначалният замисъл: по-мрачен поп албум, който изглеждаше напълно логичен след make you mine и yes baby. След по-колебливия прием на последното обаче остава впечатлението, че посоката е променена в движение, сякаш от притеснение да не се изгуби по-широката публика.
И това е разочароващо, защото за кратък момент Madison Beer изглеждаше така, сякаш наистина навлиза в нова територия. Електронните елементи ѝ отиваха и добавяха свежа енергия към звученето ѝ. Вместо да развие тази нова идентичност, албумът прилича по-скоро на сбор от парчета, които не са намерили ясното си място. В песните не се усещат онази интимност и естествена емоционалност, които направиха предишния албум Silence Between Songs толкова пристрастяващ. Там Madison звучеше като артист, който разказва и се разкрива, докато тук по-често сякаш просто изпълнява, вместо истински да преживява. И това е най-ясният знак. Madison очевидно има красив глас, усет към мелодията, вкус към модерна поп продукция и нюх за хитови моменти. Това, което липсва, е ясна посока, която да подреди тези качества в убедителна цялост.
Това е класическият случай, в който артистът се опитва да събере твърде много идеи в един албум. Вместо да се получи богата палитра, резултатът е разфокусирано звучене. locket сякаш говори с няколко гласа едновременно и така трудно оставя ясно послание или запомняща се следа. Да, Rolling Stone го нарекоха нейния „пробив“, но когато го погледнем без пристрастия, картината е доста по-противоречива.
