The Weeknd – Hurry Up Tomorrow

публикувано на

|

гледания

Обложката на Hurry Up Tomorrow изглежда като нещо, което би могло да излезе директно от визуалния свят на филмовата компания A24. Фокусът е върху Abel Tesfaye – лицето му е в близък план, наклонено напред, обляно в пот, а очите му са плътно затворени, сякаш преживява мощен катарзис. Има нещо почти религиозно в това изображение – усещането за трансцендентален момент. Асоциацията с James Brown е неизбежна – тази екзалтация, характерна за великите соул изпълнители, които се раздават до последната капка енергия. 

Hurry Up Tomorrow е наистина дълъг. 22 песни, 84 минути – това е сериозно изпитание за концентрацията на слушателя. Албумът не просто разтяга времетраенето си, а го запълва с плътна атмосфера. Да, има няколко кратки преходни композиции, които на теория би трябвало да придадат динамика и да подчертаят основните идеи на The Weeknd. Но в реалността те по-скоро приличат на допълнителни пластове в и без това масивната звукова стена, изградена от мрачни синтезатори и наситена с меланхолия продукция. Това не е непременно лошо – напротив, The Weeknd винаги е имал умението да създава кинематографични музикални светове. Но когато тези светове се разгръщат в такъв продължителен формат, слушателят има нужда от глътка въздух. 

Понякога човек се чуди дали тези свръхдълги поп албуми не са просто начин за манипулиране на стрийминг алгоритмите. Но в случая с Hurry Up Tomorrow съм убеден, че това не е единствената мотивация. The Weeknd изглежда наистина обсебен от идеята да “убие” The Weeknd и да се освободи от образа, който го дефинира през последното десетилетие. Това не е просто поредният концептуален албум. Всичко в него крещи за грандиозен, почти театрален финален акт. 

The Weeknd изгради цяла митология около концепцията за “края на една ера” с Hurry Up Tomorrow. След като загуби гласа си по време на концерт в Лос Анджелис през 2022 година, той сподели, че е приел този момент като знак от Вселената – знак, че трябва да се оттегли, докато все още е на върха. Но този сценарий не е нещо ново в музикалната индустрия. И доста често той се оказва част от майсторски изграден маркетингов наратив. Тук обаче усещането е различно. Дали това наистина е момента, в който трябва да се сбогуваме с The Weeknd или само краят на един сценичен образ и началото на друг? Времето щеше да покаже.

Още първата песен, Wake Me Up, ни въвежда в кинематографичния свят на The Weeknd, където той буквално описва собствената си смъртна сцена. Тежка и драматична, композицията се потапя в темите за наследството и липсата на задгробен живот. На фона звучи мрачен и зловещ семпъл от Scarface – дело на не кого да е, а гениалния Giorgio Moroder. Тъкмо когато атмосферата достига своя мрачен апогей, танцувалният бийт, продуциран от Justice, пада с цялата си тежест. Адреналинът скача рязко, а музиката буквално те изтръгва от предишното състояние и те запраща право в следващото измерение на албума.

Първите няколко песни от Hurry Up Tomorrow са експлозия от мрачни синтове, драматични вокали и безкомпромисна продукция. Ако целият албум поддържаше същото ниво, щяхме да говорим за моментален шедьовър. Но някъде по средата той започва да губи инерция – не защото е слаб, а защото Abel сякаш се унася в собствената си звукова вселена, превръщайки познатата си меланхолия в нещо предсказуемо. Все пак, гласът му остава безупречен, а продукцията е на очакваното високо ниво. Mike Dean и Oneohtrix Point Never отново доказват, че могат да изграждат електронни монументи със своята синт магия. Списъкът с гости е истински звезден парад – Justice, Anitta, Travis Scott, Florence Welch, Future, Playboi Carti, Lana Del Rey и Giorgio Moroder добавят своя отпечатък към тази прощална симфония. 

Късните албуми на The Weeknd обикновено носят характерния блясък на продуцентската магия на Max Martin – изчистени и хитово ориентирани. Hurry Up Tomorrow поема в различна посока. Този път звученето е вдъхновено не от поп-съвършенството на Max, а от мрачната визия на Giorgio Moroder – човекът, който на практика е изобретил този хипнотизиращ синтезаторен звук, дефинирал електронната музика на поколения. Но тук не става въпрос за онзи класически диско Moroder, когото познаваме от музиката на Donna Summer, нито за бляскавите, почти сантиментални мотиви от Flashdance или Top Gun. Вместо това The Weeknd черпи вдъхновение от саундтраците, които звучат като предвестници на апокалипсис, като призрачното, синтезаторно напрежение в Midnight Express или студената електронна параноя на Cat People. Hurry Up Tomorrow носи онова специфично усещане за неизбежен край, което Moroder е усъвършенствал – музика, която звучи като последния танц преди катастрофата.

Hurry Up Tomorrow, макар и безспорно амбициозен, страда от прекомерна дължина. Въпреки силната продукция и количеството силни песни, той не изглежда като албум, който ще се запечата в съзнанието на публиката като абсолютна класика. И все пак, The Weeknd остава несравним в умението си да изгражда тези специфични мрачни и самовглъбени музикални светове. 15 години след House of Balloons никой друг не умее да балансира така между декаденс и меланхолия. Ако това наистина е неговото сбогуване, то е достойно.

8.5/10

Крис Серафимов
Крис Серафимов
Обръща се с еднакво възхищение към класиките от миналото и към съвременните жанрови експерименти, убеден, че стойностната музика съществува във всяка епоха - стига да знаеш къде да я потърсиш. С богат опит като музикален критик, журналист и редактор, както и с познания в рекламата, той вярва, че качествената музикална журналистика има бъдеще в България.
Сподели
Тагове

Последни публикации

Подобни статии