Възходът на дисоциацията в музиката

Всеки се “дисоциира”. През последните години ‘дисоциацията’ се превърна в популярен културен термин, който се прилага са всякакъв тип обстоятелства, при които хората изпитват нуждата да се отделят от реалността и да спрат да мислят. Със сигурност много от вас ще се сетят за поне една позната или приятелка, която се дисоциира чрез ексцентрични хобита – създаване на колиета от мъниста или създаване на свещи. Една от най-често срещаните пози, които ще видите в поредицата Instagram постове и сторита включва задължително възможно най-празното изражение, на което сте способни. Културният критик Rayne Fisher-Quann не случайно нарече този тип естетика “lobotomy-chic”.

Как стигнахме до тук? Отговорът е лесен и включва изреждането на пандемия, училищни стрелби, климатична криза, задаваща се икономическа криза, рухването на демокрацията и съществуващия световен ред. Няма нищо чудно в това, че много хора изпитват нуждата да се скрият в по-безопасно пространство, да намерят убежище от хаоса.

Всеки път, в който даден културен феномен залива целия свят, изкуството неизбежно отразява тази вълна. В музиката може да открием тази емоционална празнота в редица жанрове – от английския пост-пънк до уличния западен хип-хоп.

Има много начини да комуникираш духовния шок и дисоциацията. При Mitski вулканичните емоции са в постоянна война с дистанцираната яснота. В парчето “Fireworks” тя пее открито: “One morning, this sadness will fossilize, and i will forget how to cry, I’ll keep going to work, and you won’t see a change, save, perhaps, a slight gray in my eye”. Тази идея за изстиване на емоциите бива поднесена със замечтаност в гласа, а в тазгодишния ѝ албум “Laurel Hell” целта ѝ е видимо постигната. В “Love Me More” Mitski изпява “Here’s my hand, there’s the itch, but i’m not supposed to scratch”, припевът на “Stay Soft” пък заявява със студен тон: “You stay soft, get beaten, only natural to harden up”. Ако гласът издава тайния ти вътрешен свят за околните, естествената реакция е да превърнеш гласа си в поредната маска, с която да заблуждаваш всички.

Ако пък си падаш по празна дистанцираност смесена със забавно остроумие, тогава Florence Shaw е твоя човек. Вокалистката на британската пост-пънк банда Dry Cleaning заяви преди година в интервю: “Много ми се иска да дам нещо позитивно на света, но ми е изключително трудно, тъй като съм изпълнена с отровен гняв.” В дебютния им албум “New Long Leg” липсата на чувство е водещия инструмент, а подхода напомня на есето на Buzzfeed “The Smartest Women I Know All Are Dissociating”, което стана viral през 2019 година и бе вдъхновено главния герой във “Fleabag”, изигран от страхотната Phoebe Waller-Bridge.

Терминът “дисоциация” e използван за първи път от френския философ Pierre Janet през 1889 година в научното му изследване “L’automisme psychologique”. За Janet “дисоциацията” определя начина, по който травматичен спомен се преработва по необичаен начин, без да бъде интернализиран или асимилиран. Пациентите, които преживяват дисоциативни моменти всъщност често преживяват отново травма по тревожен начин. Един от пациентите на Janet остава толкова травматизиран от смъртта на майка си, че при всяка гледка на празно легло тя започва да изпада в състояние, наподобяващо транс и започва несъзнателно да се настройва грижовно към въображаем човек.

Janet пише: “Неспособни да интегрират травматичните спомени, пациентите губят умението си да асимилират нови преживявания.” Когато дисоциацията не е осъзнавана, тя може да прерастне в депресивна анхедония или в неспособността да извличат удоволствие от житейския опит. Културният теоретик Mark Fischer използва термина “депресивна анхедония” в книгата си “Capitalist Realism”, за да опише състояние, което забелязва в апатичните си студенти, които живеят живота си с постоянното чувство, че нещо важно липсва в живота им.

Дисоциацията започва да навлиза все по-настоятелно и в хип-хоп музиката. Рапърът Drakeo the Ruler от Лос Анджелис бива преследван дълги години от съдебната система. През най-трудните си години той издава редица mixtape проекти, изпълнени с лишена от емоции музика. Стилът му на рапиране наподобява тихо мърморене. Понякога е нужно да увеличиш силата на звука, за да чуеш какво казва. Текстовете му пък осмиват откритото изразяване на емоции.

Geordie Greep от британската експериментална група black midi третира думите със същата студена дистанция. Малкото моменти, в които започва да пее с мелодия звучат иронично. Основната му техника, обаче, си остава тази на монотонно прокламиране – фигура, чиято реч е целенасочено лишена от чувство.

Може би този стил на пеене отразява добре времената, в които живеем. Може би всички тези ужасяващи моменти от историята на човечеството предизвикват емоционална скованост, а импулсът да сложиш безизразна маска се засилва.

Author

  • Крис Серафимов

    Обръща се с еднакво възхищение към класиките от миналото и към съвременните жанрови експерименти, убеден, че стойностната музика съществува във всяка епоха - стига да знаеш къде да я потърсиш. С богат опит като музикален критик, журналист и редактор, както и с познания в рекламата, той вярва, че качествената музикална журналистика има бъдеще в България.

Hot this week

ROSALIA спечели Албум на годината на Latin Grammy Awards 

Победата бележи поредния исторически момент в кариерата на ROSALIA, която през последните години се утвърди като един от най-смелите и новаторски артисти на международната музикална сцена.

Foo Fighters с първи концерт в България на 30 юни 2027 г.

Групата ще излезе на сцената на Националния стадион „Васил Левски“ в София като част от Take Cover, най-мащабното турне в историята ѝ.

RAYE и ROSALIA оглавяват номинациите за наградите Грами 2027

Със своите 11 номинации RAYE изравнява рекорда на Beyoncé за най-много номинации, получени от артист в едно издание на наградите.

Иво Димчев и различните лица на свободата

Иво Димчев е от онези артисти, за които всяко етикетче отеснява. Тази година той закръгля 50 и ще го отпразнува в Зала 1 на НДК със специален концерт. Говорим си с него за пътя дотук, за промените по трасето и за всичко, което му предстои.

Orville Peck вече няма какво да крие

Маската винаги е била закрилата на Orville Peck, но в Mule тя спира да го пази. В най-личния си албум той прекарва зависимостта и възстановяването през музика, която стопява всяко разстояние между сценичния образ и човека отдолу.

Alabama Shakes: Между спомена и настоящето

В едно от най-бурните десетилетия в съвременната американска история липсата на Alabama Shakes започна да тежи почти колкото самата им музика. С I Must Be Dreaming групата най-после се завръща – не просто за да вдигне отново шум, а за да опише и осмисли хаоса, в който се събуждаме.

Sam Smith през очите на любовта

След години, в които самотата и несподелената любов бяха основното им гориво, Sam Smith най-после обръща страницата.

Orville Peck вече няма какво да крие

Маската винаги е била закрилата на Orville Peck, но в Mule тя спира да го пази. В най-личния си албум той прекарва зависимостта и възстановяването през музика, която стопява всяко разстояние между сценичния образ и човека отдолу.

Иво Димчев и различните лица на свободата

Иво Димчев е от онези артисти, за които всяко етикетче отеснява. Тази година той закръгля 50 и ще го отпразнува в Зала 1 на НДК със специален концерт. Говорим си с него за пътя дотук, за промените по трасето и за всичко, което му предстои.

Erykah Badu: 16 години по-късно

Завръщането на Badu затвърждава изграденият й вече статут на една от най-важните фигури за експерименталната, напредничава музика.

Muse: сигнал до Вселената

Не е изненада, че десетият албум на Muse е озаглавен The Wow! Signal - препратка към мистериозния радиосигнал, засечен през 1977 г. Този път обаче познатата космическа тематика отстъпва място на едни от най-личните текстове, които Matt Bellamy е писал досега.

MOCCAPHORIA без компромиси

След участието си в Гласът на България през 2018 г. MOCCAPHORIA избира по-дългия път – този на търсенето на собствен звук и артистична идентичност. Днес тя представя дебютния си албум momentum. Говорим си за промяната, израстването и новото начало.

scarlet: По следите на Виа Понтика

Scarlet е сред групите, които през последните години вдъхват нов живот на българската алтернативна сцена. След излизането на дебютния албум Понтика разговаряме с тях за музикалните влияния и творческия процес.

Related Articles