Снощи Vidas Art Arena в София се превърна в нещо като команден център на космически кораб – с впечатляващо осветление, LED екран с ретрофутуристични визуализации и елегантно облечените в бяло членове на френското дуо AIR, които празнуваха 25 години от култовия си албум Moon Safari.
Публиката получи точно това, което ѝ беше обещано. Още с първите акорди на La femme d’argent стана ясно, че това няма да е типичен концерт, а демонстрация на студийна прецизност. Всеки синтезатор звучеше като директно изваден от оригиналния запис, а светлините пулсираха със същата педантична точност, с която Nicolas Godin сменяше китарите си. В един от най-запомнящите се визуални моменти на вечерта екраните зад AIR се превърнаха в палуба на космически кораб – звезди и планети се движеха в бавен танц, докато дуото се потапяше в характерните си космически lounge пейзажи. Това беше моментът, в който шоуто най-после проговори на свой собствен визуален език, макар и с леко закъснение.
За AIR звукът и образът винаги вървят ръка за ръка. Под влиянието на Pink Floyd и Kraftwerk, дуото отдавна обитава онова пространство, в което аналоговата електроника се превръща в архитектура на настроенията. Именно тук проличаха както силните им страни, така и техните ограничения. По-голямата част от шоуто се разиграваше в ясно очертани сценични рамки – прецизно, но и донякъде хладно. Въпреки безупречната си визия, тази постановка създаде усещане за дистанция – сякаш присъстваш не на концерт, а на артистична прожекция.
Макар студийните записи на AIR да се движат в сферата на даунтемпо минимализма, концертният им звук изненадва с плътност и мощ. Слоевете синтезатори и аналогови текстури добиват почти физическо присъствие. Но тази звукова експанзия не успява да прикрие особената структура на Moon Safari – албум, който и в оригинал, и на живо, е концентриран основно в първата си половина. След Kelly Watch the Stars сетът осезаемо забави темпото и се превърна по-скоро в музикален фон за продължаващите визуални ефекти.
След като изсвириха целия Moon Safari, AIR смениха ритъма и извадиха най-силните си карти от останалата част на каталога си. Именно тогава концертът най-сетне придоби усещане за непредсказуемост. Cherry Blossom Girl от Talkie Walkie прозвуча крехко, но искрено. Ефирният спейс-прог заряд на Don’t Be Light внесе енергия и доза агресия, каквито дотогава липсваха, а великолепната Alone In Kyoto се превърна в най-интимния момент на вечерта.
Снимки от събитието: Георги Ангелов и Орлин Николов
