Alessia Cara все по-смело се впуска в територията на R&B-попа, като го обогатява с многопластовите нюанси на соул музиката. Влиянията на нео-соул и поп-соул са по-осезаеми от всякога, превръщайки този стил в естествена еволюция за изпълнителка, която от самото начало демонстрира дълбок афинитет към подобно звучене. Още с пробива си Alessia загатна накъде ще поеме – Here беше идеалният пример за тази тенденция, комбинирайки алтернативен поп с наситен нео-соул ритъм и меланхолична, почти филмова атмосфера.
Love & Hyperbole e албум, който се задъхва под тежестта на своята предвидимост, страдайки от прекомерна линейност. Въпреки този недостатък, крайният резултат остава донякъде положителен, благодарение на няколко запомнящи се композиции, които успяват да изпъкнат със своята енергия. Най-силните моменти в албума се открояват още в неговото начало. Go Outside може да се похвали с красива поп-соул атмосфера и богат аранжимент. Left Alone пък постига успех чрез минималистичния си подход – доказателство за силата на една композиция, която залага основно на пулсиращия ритъм на баса и барабаните, както и запомнящите се вокални линии. Друг ключов акцент в албума е Dead Man – композиция, която черпи вдъхновение от богатството на соул и джаз традициите. Нейният впечатляващ аранжимент включва елементи на биг бенд звучене, придавайки на песента динамика и многопластовост, които липсват в някои от по-монотонните моменти на албума.
След този момент Love & Hyperbole навлиза в значително по-предвидима фаза. Макар че няма откровено слаби моменти, липсва онзи динамичен заряд, който би го издигнал до запомнящи се висоти. Alessia Cara залага на по-лек и изчистен подход – стратегия, която би работила, ако беше съчетана със запомнящи се музикални идеи. Тук обаче композициите звучат като сянка на предишните ѝ творчески постижения – техните структури са предвидими, а мелодиите рядко предизвикват емоционална реакция. Минимализмът в композициите по-скоро ограничава, отколкото обогатява звученето.
От време на време албумът успява да възвърне първоначалната си сила и да напомни за потенциала, който носи в себе си. Един от най-ярките примери за това е Slow Motion – парче, което изпъква със своя ритъм, пропит с реге енергия и подчертано харизматично вокално изпълнение от страна на Alessia Cara. Също толкова впечатляваща е Nighttime Thing, която напомня за бляскавата поп естетика на Carly Rae Jepsen.
Въпреки тези силни моменти, Love & Hyperbole не успява да разгърне напълно потенциала си. Макар да съдържа няколко интересни идеи, липсата на последователност в креативния поток често размива цялостното въздействие. Ако проектът се бе опрял на по-ясна концептуална рамка и бе избегнал прекаленото разчитане на линейно композиране, вероятно би достигнал съвсем различно ниво на въздействие.
