Малко артисти могат да се похвалят с толкова успешно десетилетие колкото Jack Antonoff. А голяма част от тези, които ще го направят – Taylor Swift, Lorde, Lana Del Rey, The 1975, Florence + The Machine, St. Vincent – ще признаят неговия принос за част от триумфа си. Започнал кариерата си като член на групите Steel Train и Fun., през последните години той се превърна в един от най-търсените композитори и продуценти на музикалната сцена. Бихме предположили, че с всички тези постижения, той би имал нужда да разтовари напрежението от всички очаквания и да се отдаде на друг тип творческа свобода. Именно тук се появява и бандата му Bleachers, която така и не успява да достигне нивото на другите му проекти.

Четвъртият албум на Bleachers е кръстен на групата – решение, което предполага фокусирана музикалната идентичност и лични текстове. За съжаление, само едно от тези предположения се оказва вярно. Албумът би звучал добре като фон за нощно шофиране по познати улици, но подложен на обективни анализи, предизвиква смесени емоции и ни оставя по-скоро резервирани. 

Типично за Jack Antonoff, продукцията е безупречна и всеки звук е изпипан до съвършенство. Първите четири парчета “I Am Right On Time”, “Modern Girl”, “Jesus Is Dead” и “Me Before You” демонстрират неоспоримия талант на артиста да създава завладяваща атмосфера, дори и опирайки се на очевидни влияния като Bruce Springsteen и The National. Това динамично начало на албума, обаче, задава нереалистични очаквания, тъй като нивото започва да пада след тях, а няколко момента с голям потенциал биват засенчени от самоцелни решения. 

Включването на значителни гости като Lana Del Rey, Florence Welch, Clairo и Matty Healy дори не си заслужава споменаването, тъй като гласовете им остават почти незабележими във вокалните аранжименти (с изключение на Lana, която изпява точно три думи сама в “Alma Mater”). Далеч по-смислено е включването на професионалния скейтбордист Rodney Mullen, който споделя в монолог за страстта и упоритостта си в “Ordinary Heaven”. Уви, всеки приятен момент си има и своя несполучлив аналог – “Call Me After Midnight” и “The Waiter” така и не успяват да намерят стабилна почва под краката си и се отдават на безсмислен auto-tune, който размива емоционалното им въздействие.

Стремежът на Jack Antonoff към искреност в разказването на истории е очевиден в целия албум и това води до интересни размисли за любовта и скръбта. И все пак много често тази откровеност бива засенчена от претенцията, с която са поднесени вокалите. Горчив вкус оставя и текста на “Ordinary Heaven”, който възхвалява живота на “обикновените хора”, но звучи абсурдно от устата на толкова богат и успял човек. И все пак най-сериозният проблем на “Bleachers” си остава факта, че той се опитва твърде често да подражава на Bruce Springsteen, David Bowie, Matt Berninger, Matty Healy, Bon Iver… и в един момент забравяме кой е Jack Antonoff.

Очевидно е, че Bleachers са достигнали кръстопът с едноименния си четвърти албум. Въпреки все по-смелото експериментиране, музиката не успява да резонира с повечето слушатели. Амбициите на Jack Antonoff са осезаеми, личи си и таланта и страстта, които стоят зад тях, но финалния резултат се разминава с висотите, които той успява да достигне в компанията на именитите си музи.

6/10

Слушайте в Spotify и Apple Music.