By Повече от 25 години Hilary Duff успява да избегне типичния сценарий за тийнейджърските звезди – бърз възход и последвал публичен срив. Докато много от нейните връстници се изгубиха под натиска на ранната слава, тя запази добрия си имидж и плавно премина към зрелия етап от живота си. Hilary остава една от малкото звезди, които свързват днешната публика с безгрижните години в началото на новия век. Въпреки изминалото време, тя все още излъчва усещането за онова момиче от гимназията, което е поело по своя път, без да изгуби себе си.
Днешната поп сцена често разчита на образа на „достъпната“ звезда – певици, които създават усещане за близост с публиката, дори когато играят ролята на наивно влюбени в неподходящи мъже. Тази линия отдавна е удобен модел за изпълнители в началото на кариерата им. Hilary Duff влиза в подобна роля не като дебютант, а като артист с дълъг опит, който познава и блясъка, и капаните на славата, както и повтарящите се романтични разочарования. Вместо просто да следва клишето, тя го представя през погледа на човек, преминал през различни етапи от публичния и личния си живот. Темите за неблагодарните партньори и емоционалната уязвимост присъстват в luck…or something, но звучат по-зряло и осъзнато.
Зад продукцията отново стои Matthew Coma – съпругът на Hilary и утвърден автор и продуцент, работил по едни от най-големите хитове на Zedd. Творческото им партньорство започва преди повече от десетилетие и с времето се превръща в устойчив и добре сработен тандем. Докато албумът Breathe In. Breathe Out. от 2015 г. следваше тогавашната тенденция към наситен електропоп, новият проект luck… звучи като съзнателен завой към по-семпло звучене.
След като се оттегли от планираното продължение на Lizzie McGuire за Disney+, защото не прие героинята ѝ да остане в рамките на стерилно „семейно“ съдържание, Hilary Duff ясно показа, че вече не е готова на компромиси със своя творчески образ. В новата си музика тя отстоява същата позиция. Тази промяна личи най-силно в Growing Up. Песента звучи като лично обръщение към собствените ѝ корени. В текста се усеща тиха носталгия по изгубената невинност, но тя е поставена върху ритмична основа, която препраща към емблематичното Dammit на blink-182.
Като съавтор на всяка песен Hilary Duff разширява границите на собствения си творчески процес. Присъствието ѝ се усеща в начина, по който композициите звучат като лични записки, оформени в поп форма. Албумът може да се възприеме като дневник, макар и внимателно редактиран, за да остане в безопасна територия. Тук се появява и една от слабостите на luck… – на моменти проектът издава колебанието на артист, който все още балансира между носталгията по ранния си образ и стремежа към по-зряла идентичност. Някои текстове се задържат в твърде битови детайли, но има и силни моменти. We Don’t Talk засяга прекъснатата връзка със сестра ѝ – тема, която очевидно продължава да ѝ носи болка, а Tell Me That Won’t Happen изразява страха, че най-интензивните преживявания вече са отминали.
Макар luck… or something да насочва към по-зрели теми, Hilary остава предпазлива. Тя докосва по-дълбоки пластове, но рядко навлиза изцяло в тях. Вместо рязка промяна на публичния си образ, избира постепенен преход, който ограничава риска. Този внимателен подход може да се тълкува и като нежелание напълно да напусне сигурната територия, върху която е изградила кариерата си.
