Каубойската естетика преживява истински ренесанс. От вихрената COWBOY CARTER ера на BEYONCÉ, до CMAT, която с доза самоирония се подготвя за дългоочаквания си албум EURO-COUNTRY, все повече артисти се обръщат към звуците и визуалния стил на американския Юг. Това съвременно възраждане не се ограничава единствено до музиката – каубойският дух се връща с пълна сила и в киното, модата и поп културата. Символиката на Дивия запад, с всичките му нюанси се превръща в ново поле за артистично изразяване. Още през 2023 година една от героините на това ревю, Julien Baker, прегърна тази естетика, като заедно с Boygenius пресъздаде сцени, вдъхновени от Brokeback Mountain в поразителна фотосесия.
И все пак над всичко това витае усещането за тенденция – такава, която понякога звучи повече като стилистичен избор, отколкото като органично развитие. Въпреки южняшките корени на Julien Baker в Тенеси и връзките на TORRES с кънтри сцената във Флорида, музиката в съвместния им албум Send A Prayer My Way понякога звучи леко неестествено, особено що се отнася до Julien. Това усещане до голяма степен се дължи на контекста: свикнали сме с характерната ѝ инди чувствителност или с ролята ѝ на емоционална котва в по-енергичните композиции на Boygenius. Именно тази дълбочина и острота сякаш липсват в албума. Вместо това, записът упорито следва предсказуем кънтри шаблон.
Кънтри дуетът е една от най-устойчивите и обичани форми в жанра – класическа структура, в която две гласове преплитат емоции, разказват истории и изграждат музикална химия. Историята на кънтри музиката е наситена с такива вечни двойки: June Carter и Johnny Cash, Dolly Parton и Porter Wagoner, George Jones и Tammy Wynette. Затова когато Julien Baker и TORRES влизат в ролята на съвременни каубои в Send A Prayer My Way, очакванията са високи. И все пак, въпреки потенциала на идеята, липсва онази искра – онази специална хармония между гласовете, която прави един дует незабравим.
Най-голямото предизвикателство пред дуото изглежда е въпросът за идентичността: дали действително се впускат с отдаденост в ролята на съвременни “разбойници”, или просто се носят по течението на една повърхностна каубойска история? Tuesday, едно от по-силните парчета в албума, се превръща в ключова точка на това напрежение. От една страна, песента блести с харизмата на класически кънтри хит – солидна композиция, която стъпва здраво върху жанровите основи и умело се вписва в поп-кънтри пейзажа. От друга страна обаче, тя се разминава с аутсайдерската традиция, която изисква повече риск, повече тематична дълбочина и по-смели музикални търсения.
Друг добър пример за проблемите на албума е парчето The Only Marble I’ve Got Left. Композицията умело преплита винтидж звучене с фино загатнат протестен дух: I’m not gonna be the angel on your shoulder… It won’t be me reigning you in / Oh, ’cause I like trouble too – редове, които подриват традиционните представи за женствеността в жанра. Невъзможно е да не се усети влиянието на Loretta Lynn и конкретно на нейния химн Don’t Come Home a-Drinkin’. И все пак, макар песента да е изпълнена с уважение към традицията, нещо в нея остава твърде предвидимо. Тя по-скоро звучи повече като репликиране, отколкото като дръзко изявление.
Основната амбиция зад Send A Prayer My Way неизбежно повдига въпроси. Забележително е, че нито едно от парчетата тук не достига емоционалната плътност, характерна за соловите работи на двете изпълнителки. Като се има предвид колко силно и индивидуално изразени са гласовете им, както и очевидната синергия между тях, един по-смел и емоционално наситен албум изглежда напълно постижим.
