By Малко са музикалните технологии, които са толкова разпространени и критикувани, колкото Auto-Tune на Antares. Създаден през 1997 като фин инструмент за усъвършенстване на вокалите и оптимизиране на процеса на записване, той се превърна в популярен елемент на съвременната музика. През 2018 Pitchfork дори нарече Auto-Tune „звукът на 21-ви век досега“. Въпреки че критиците често твърдят, че ефектът е достигнал своя зенит, той продължава да определя поп сцената. През своята повече от 20-годишна история Auto-Tune намери мястото си в поп, хип-хоп, електроник, R&B и инди жанровете и дори положи основите на нови жанрове като хиперпоп.
Устойчивата значимост на Auto-Tune се дължи на различни фактори. Въпреки че съответствието му с нашата наситена, дигитална култура е значимо, това, което ни впечатлява най-много през последните години, е творческата свобода, която той дава на артистите да изследват и да експериментират с гласовете си. Вместо да използват Auto-Tune за поправяне на несъвършенства в записите, много артисти днес пеят или рапират директно чрез технологията, намирайки артистични възможности, които някога са били немислими. Много вокалисти култивират техники за изпълнение и запис с Auto-Tune и откриват начини, по които могат да пеят, които влияят на корекцията на височината на тона и превръщат гласа им в нов тип музикален инструмент.
Пътят до успеха на Auto-Tune е интересен. Andy Hildebrand, математик и инженер-геофизик, първоначално разработва алгоритми за обработка на сеизмични вълни, докато работи в ExxonMobil. Пътят му обаче се променя изненадващо, след като напуска Exxon, посещава музикално училище и през 1989 създава Antares Audio Technologies. По време на случаен разговор по време на обяд някой шеговито заговаря за: „технология, която ми позволява да пея вярно!“ Тази на пръв поглед неангажираща шега предизвиква размисли у Hildenbrand, за това как неговите алгоритми могат да бъдат използвани за корекция на височината на тона. Така в този ключов момент се ражда Auto-Tune.
Първоначално технологията е била предназначена за фина корекция на височината на тона, запазвайки другите характеристики на гласа. Този проект е имал за цел да модернизира процеса на записване, като намали необходимостта от продължителни дублирания и презаписи. По същество Auto-Tune функционира, като получава входящ аудиосигнал, открива височината на тона в реално време и я коригира по предварително зададена скала. Забележително е, че той постига това за около 2 милисекунди – характеристика, която е от решаващо значение за неговата използваемост в реално време.
Въвеждането на Auto-Tune става очевидно с хита на Cher „Believe“ от 1998. Ефектът е непогрешим още от началния куплет, като се чува най-вече в думите „And I can’t break through“ и „It’s so sad that you’re leaving“. Песента се изстрелва на върха на класациите, превръщайки се в един от най-успешните сингли на годината. Използването на Auto-Tune от Cher бележи значителна новост в популярната музика и предизвиква любопитство към технологията, която стои зад характерното вокално звучене. Първоначално продуцентът на Cher – Mark Taylor се опитва да припише ефекта на вокодер – технология, която променя вокалите по различен начин, като напълно заменя оригиналния тон на изпълнителя. Почти незабавно, обаче, истината излиза наяве.
Auto-Tune набира още по-голяма скорост в средата и края на първото десетилетие от новия век, като изпълнители като T-Pain повеждат музиката в тази насока. В дебютния му албум от 2005 „Rappa Ternt Sanga“ ефектът е широко застъпен, а през 2007 излиза „Epiphany“, в който продължава да се демонстрира централната роля на технологията. През същия период изпълнители като Jamie Foxx, Snoop Dogg, T.I., Akon и Black Eyed Peas също експериментират с Auto-Tune. Никой от тях, обаче, не постига същия ефект, като Kanye West в един от най-силните си албуми “808s & Heartbreak”. Проектът е наситен с ефекта, особено забележим, поради суровите и емоционални вокали, които го подтикват да комуникира човешката уязвимост и чувствителност по новаторски начин.
Въпреки че Auto-Tune ще продължи да доминира на музикалната сцена през следващите години, не всички приветстват влиянието му. През 2009 Jay-Z изразява недоволството си в „D.O.A. (Death of Auto-Tune)“, а през 2010 списание TIME дори включва Auto-Tune в списъка си с 50-те най-лоши изобретения. Но защо ефектът продължава да предизвиква спорове? В края на краищата, китаристите не са критикувани за това, че използват “прагчета”, а Auto-Tune служи като вокален еквивалент на това по функция.
Критиците често твърдят, че технологията компрометира автентичността, като пропускат факта, че вокалите са били старателно обработвани и подобрявани с ефекти като delay и reverb много преди появата на софтуера. Редица хора вярват, че музиката, изпълнена на живо или записана с минимална обработка, по своята същност е „по-добра“. Това, обаче, не трябва да бъде единственото мерило за нейната стойност, най-важното е как музикалната идея резонира със слушателя.
Влиянието на Auto-Tune се простира отвъд навлизането в утвърдени жанрове; то също така е допринесло за създаването на нови такива, като например хиперпоп. Този жанр се създава и култивира от различни онлайн куиър общности и колективи, като PC Music през 2013. Хиперпопът често цели да разруши конвенционалните музикални рамки, като използва експериментални методи, част от които е радикалната вокална манипулация с помощта на Auto-Tune – звучене, което ще чуете при SOPHIE, Dorian Electra и Charli XCX.
Съвременната музика дължи много на Auto-Tune – инструмент, първоначално създаден за фино усъвършенстване на височината на тона. И все пак историята на тази технология е доказателство, че манипулирането на вокалите е важен стълб сред съвременните музикални иновации и, че съвременния човек открива дълбокото очарование в това да наблюдаваш как човешкият глас, някога познат и предвидим, се променя, изкривява и преобразява до неузнаваемост.
