Halsey – The Great Impersonator

Въпреки че годината още не е приключила, можем спокойно да заявим, че „The Great Impersonator“ на Halsey е най-смелото и предизвикателно решение на известен поп артист за 2024 година. Този албум безстрашно навлиза в суровите емоционални дълбини с неподправена откритост, която го прави едно тревожно, но ценно преживяване. Освен това, петият албум на певицата е и най-внушително меланхоличния запис, който сме чували от дълго време насам.

“The Great Impersonator” пулсира с нефилтрирано безпокойство – нерв, оголен и треперещ под тежестта на разтърсващия живот на Halsey. През последните няколко години певицата понася удари, които биха зашеметили всеки. Сред най-разтърсващите от тях са: тежка раздяла непосредствено след раждането на първото ѝ дете, последвана от хоспитализация, по време на която ѝ е поставена диагноза лупус и левкемия. Всичко това логично е провокирало пламенен творчески процес.

Смъртта се явява като постоянно, почти натрапчиво присъствие в „The Great Impersonator“. “Well, it’s contagious, and you’ll catch it like a cold”, изпява Halsey в „I Believe in Magic“, оставяйки призрака да витае като непоклатима сянка. Понякога той приема формата на разрухата на изплъзващото се в самозабрава его, както в „Ego“, докато в други моменти личните битки на Halsey придават допълнителен щрих към наближаващия край, особено трогателен в „The End“. Въпреки че певицата твърди, че играе ролята на имитатор, тази история е нейната и е разказана така както може да я разкаже само тя. Семплите аранжименти на парчетата обвиват изповедите с тиха интимност, сякаш Halsey стои срещу слушателя и споделя историите с чаша чай в ръка.

Песните в “The Great Impersonator” са най-дълбоките в лирическо отношение опити на Halsey до момента – всяка от тях е изпълнена с ангажиращи емоции и често съдържа противоречия, с които сякаш разгръща различни пластове на личността ѝ. Във вдъхновената от Joni Mitchell „The End“ звездата пее за безусловната любов, която намира в най-уязвимото си състояние. А в „Life of the Spider (Draft)“ тя описва мъчителна картина на болестта, която руши чувството ѝ за идентичност, принизявайки я до нещо толкова малко като паяк, който се крие в ъгъла на банята. През цялото време дарбата на Halsey за самоирония е поразителна, но понякога преминава границите и навлиза в териториите на самоунижението. „I wonder if I ever left behind my body / Do ya think they’d laugh at how I died?“ – пита тя в откриващата „Only Living Girl in LA“, като пречупва репликата с ироничен смях, а след това дори обмисля дали би могла да напълни местата на собственото си погребение. 

Промо кампанията към “The Great Impersonator” е още една тема, която заслужава внимание – Halsey избра оригинален подход да представи проекта, като прикани феновете си да го разгледат през призмата на вдъхновителите ѝ. Всяко парче бе свързано със стилистичното влияние на легендарни изпълнители от минали десетилетия. Тези, които следят социалните мрежи или по-широката сфера на поп културата, вероятно са забелязали как се разгръща това. Halsey старателно пресъздаде най-емблематичните визии на Cher, Kate Bush, Dolly Parton, Amy Lee, PJ Harvey, Stevie Nicks, Bruce Springsteen, Tori Amos, Joni Mitchell, David Bowie, Björk и още. Това сякаш отклони вниманието от тежката тема на албума, но може би точно това е била и идеята.

Дори да сте пропуснали кампанията, едва ли ще се изгубите в същината на албума. Под намигванията към Evanescence или The Thin White Duke се крие нещо далеч по-истинско и сурово. Не разбирайте погрешно, този албум не е разкъсан от няколко разминаващи се амбиции, а е по-скоро последователно изследване на преживяното. И макар че приноса на вдъхновителите ѝ може да избледнее в един момент, това, което ще остане, е впечатляващата уязвимост и поетичните строфи, които утвърждават Halsey като един от най-добрите автори от своето поколение.

„The Great Impersonator“ е албум, който е трудно да препоръчаме, защото е доста депресиращ и изискващ дори за голяма част от феновете на Halsey. Той не е от онези записи, които си пускаш за удоволствие. Освен това, не изисква и да бъде харесан. Нашата оценка всъщност няма никакво значение за певицата. До този момент най-вероятно е станало ясно, че тя се е ориентирала повече към откровеността, отколкото към комфорта на слушателя. При все това, за тези от вас, които са привърженици на изповедните песни и суровите емоции, това ще е едно смислено предизвикателство.

8/10

Слушайте в Spotify и Apple Music.

Author

  • Крис Серафимов

    Обръща се с еднакво възхищение към класиките от миналото и към съвременните жанрови експерименти, убеден, че стойностната музика съществува във всяка епоха - стига да знаеш къде да я потърсиш. С богат опит като музикален критик, журналист и редактор, както и с познания в рекламата, той вярва, че качествената музикална журналистика има бъдеще в България.

Hot this week

ROSALIA спечели Албум на годината на Latin Grammy Awards 

Победата бележи поредния исторически момент в кариерата на ROSALIA, която през последните години се утвърди като един от най-смелите и новаторски артисти на международната музикална сцена.

Foo Fighters с първи концерт в България на 30 юни 2027 г.

Групата ще излезе на сцената на Националния стадион „Васил Левски“ в София като част от Take Cover, най-мащабното турне в историята ѝ.

RAYE и ROSALIA оглавяват номинациите за наградите Грами 2027

Със своите 11 номинации RAYE изравнява рекорда на Beyoncé за най-много номинации, получени от артист в едно издание на наградите.

Иво Димчев и различните лица на свободата

Иво Димчев е от онези артисти, за които всяко етикетче отеснява. Тази година той закръгля 50 и ще го отпразнува в Зала 1 на НДК със специален концерт. Говорим си с него за пътя дотук, за промените по трасето и за всичко, което му предстои.

Orville Peck вече няма какво да крие

Маската винаги е била закрилата на Orville Peck, но в Mule тя спира да го пази. В най-личния си албум той прекарва зависимостта и възстановяването през музика, която стопява всяко разстояние между сценичния образ и човека отдолу.

Leena – Sequence Trilogy

Sequence Trilogy е най-събирателното и изчерпателно експозе за преживяванията...

ADÉLA – PRIMA

За човек, който се представя като „славянската електропоп принцеса“, ADÉLA предлага изненадващо малко истински вълнуващ електропоп.

Phoebe Bridgers – Lost Weekend

На моменти Lost Weekend е като да прелистваш чужд дневник и постепенно да осъзнаеш, че някой е изтръгнал част от страниците.

Olivia Rodrigo – you seem pretty sad for a girl so in love

Olivia Rodrigo винаги е била майстор в превеждането на емоционалния хаос на езика на попа. Това, което отличава третия ѝ албум, е увереността, с която тя разширява този речник.

Jessie Ware – Superbloom

Jessie Ware окончателно е заменила някогашната си лирична сдържаност с напористия еротизъм на диско канона.

James Blake – Trying Times

Trying Times звучи като обобщение на всички творчески етапи в кариерата на James Blake, събрани в едно концептуално цяло. Албумът е изграден като мозайка, в която всяка композиция показва различна страна от неговия стил.

Harry Styles – Kiss All the Time. Disco, Occasionally. 

Kiss All the Time. Disco, Occasionally. звучи като албум, създаден с мисъл за по-дълъг живот във времето. Неговата стойност вероятно няма да се измерва само с първоначалния му успех, а и с начина, по който ще бъде възприеман години след излизането му.

Yebba – Jean

През 2021 г. дебютният албум на Yebba, Dawn, завърши...

Related Articles