By Промяната е неизбежна за повечето музиканти. Някои от тях не издържат на натиска, но наистина забележителните придобиват вечен статус или се адаптират, за да останат актуални. The Cure попадат в последната категория. Звученето им преминава през различни периоди, а загадъчният им фронтмен Robert Smith остава все така пленителен. Въпреки това, откакто той се превърна в лицето на групата, някои музиканти от конкурентни групи сякаш целенасочено искат да го свалят от върха.
В началото на 80-те години на миналия век The Cure се прочуват с уникалния си прочит на готик рок и постпънк жанровете, който още във втория им албум „Seventeen Seconds“ бива обогатен и с глем влияния. Истинската сила на музикантите не е само в тяхната музика, а в цялостния продукт. Предвождани от драматичния грим на Robert Smith, който тогава се смята за смел, The Cure култивират различна естетика и звучене, отличаващи ги от другите групи. Мрачната атмосферична музика перфектно допълва впечатляваща им визуална стилистика. До появата на бестселъра им „Disintegration“ те се превръщат в нещо повече от поредните представители на епохата.
Разбира се, други групи като New Order, Siouxsie and the Banshees и Depeche Mode постигат подобни успехи. Но The Cure успяват да си извоюват своя собствена територия. Емблематичният образ на Robert Smith напомня на въздействието, което Lou Reed оказва с театралната куиър персона в „Transformer“. The Cure са доказателство, че на алтернативната сцена имиджът може да бъде също толкова важен, колкото и самата музика.
Визуално образът на Robert се отличава от установените тенденции. Но истинската сърцевина на творчеството му се крие в незабравимите мелодии, които се запечатват в съзнанието ви дълго след като музиката свърши. Точно тези качества, обаче, го превръщат в мишена. Заседнали в собствените си ограничения, някои гиганти в индустрията критикуват разчупеното звучене и нестандартния външен вид на Robert Smith. Прочути лица като Morrisey, Peter Hook, Joey Ramone и Queen Kwong отправят подигравки по негов адрес. Но лидер на тази негативна вълна е Paul Weller, чиито критики са продиктувани единствено от имиджа на Smith, а не от самата музика.
Разбира се, музикалният вкус е субективен, но отхвърлянето на фронтмена на The Cure само заради външния му вид звучи несправедливо. В края на краищата театралните визии в рок музиката не са нещо напълно ново през 80-те години. Години по-рано David Bowie, KISS, Elton John и Queen процъфтяват със смелата си визуална идентичност. Може би съществената разлика се крие в това, че образът на Robert олицетворява една по-мрачна субкултура. Днес неговата готическа стилистика се асоциира с култови класики като „Edward Scissorhands“ и “The Sandman” и се възприема положително. Но в началото на кариерата си той не е популярен трендсетър, а хлапето в ъгъла, което не се вписва никъде.
Обгърнат в мистерия, подобно на героите в песните си, Robert Smith се противопоставя на архетипа на рок звездата. Неговите маниери и вечно смутеното му изражение говорят по-скоро за страдаща душа, отколкото за харизматичен лидер. Нежеланието му да бъде в светлината на прожекторите допълнително засилва тайнствеността. За разлика от нахаканите музиканти от The Ramones, Mick Jagger или Keith Richards, Robert никога не е искал да седи на масата на „готините деца“ – той е удовлетворен от това, че си проправя собствен път, далеч от клишетата на рокендрола.
Въпреки че музиката на The Cure има силна мелодична основа, тя влиза в противоречие с настроенията на някои представители на рок сцената. Похватите на Robert Smith предизвикат разногласия сред някои рок и алтернативни музиканти, които смятат, че той размива облика на жанра. Въпреки тази критика, The Cure продължават напред, създават уникално звучене, което надхвърля рамките и оставят трайна следа.
